вечерния дъжд стъкла, сред полумрака на мъждукащите улични фенери, Андреа най-сетне му призна, че харесва жените. Тя произнесе тези думи бавно, отчетливо, с наслада, с уверен поглед и без дори да мигне. А той се усмихна. Но тази усмивка не беше нито подигравка, нито състрадание, нито дори неразбиране. Хуан каза само, че му прилича на Симон дьо Бувоар и че въпреки всичко ще продължи да я обича.
Хуан беше истински мъж. Когато приключиха монтажа на рекламния спот за "Бристел & Ко", те се целунаха по устните пред целия екип, изтриха от своите бележници телефонните си номера и се заклеха никога повече да не се виждат. Очите им вече нямаше да се хабят от взиране, пръстите им нямаше да се докосват под предлог, че искат да си разменят молива, или да натиснат едновременно клавиша Р 10 на компютъра. А когато вечерта се прибра в къщи, портиерът на сградата, в която живее, й предаде един огромен букет люляци, който някой току-що бил оставил с една картичка, на която пишеше: "Обещавам, че при моето следващо прераждане ще бъда жена. Чакай ме. Хуан." Люляци през зимата, измамни любови.
Разделите са като онези мъгливи облачета изненада, които кацват на устата на всяко малко дете в навечерието на празника Три свети крале*, зашеметени от тържествената кавалкада по булевард "Виа Лайтеана". При раздяла всичко наоколо става студено и започва да трещи и скърца. Хората минават забързани край теб и дори не забелязват онази малка сълза, която е на път да се откъсне от очите и да удави страните на лицето. И никой не обича и не мрази никого. И винаги е вечер. Ала загърнат в своето палто, заровил пръсти в дебелите си ръкавици, човек си дава сметка, че така се чувства много по-добре и усеща как в недрата на стомаха се заражда една приятна топлина от облекчение за възвърната свобода, ограбена от нещо, което така и не бе успяло да се превърне в любов. Във всеки случай, раздялата е най-доброто нещо за една любов, когато чувствата са си отишли. И е приятно да усещаш как всички твои желания бавно потъват в спомени.
Андреа има нужда да се чувства обичана, макар и все още да не е успяла да намери човека, който да й подаде ръка без никакви резерви. Тя не може да събужда чувства, защото трябва да прикрива своите. Нуждае се обаче да знае, че е обичана и че околните не са безразлични към нея. Заради своята прозрачност и откри-тост, образът, зад който тя трябва да се крие, за да оцелее в този тъй враждебен свят, не поражда интерес в хората край нея. Кого да моли за любов? От кого да изпроси поне няколко трохички обич, щом дори баща й я кара да се чувства като сирак, а майка й я обгражда само със състрадание и мъка. Понякога, когато внезапно се събуди нощем, усещайки лицето си удавено в сълзи, тя запалва лампата и става, за да не мисли колко е самотна всъщност. Андреа има нужда да бъде обичана, независимо от кого: от някого. Би могла да си вземе куче, ако не е сигурна, че именно тя ще играе ролята на домашен любимец в неговия живот.
Сега Андреа си спомня всичко това и си мисли, че стори добре, като се опита отново да възстанови онези прекрасни съзвучия музика от чувства, които никога не биваше да забравя. На синия бар в клуб "1та§те" тя се запозна с Нуриа, осемнайсет годишна тинейджърка, която още същата вечер изпълни апартамента й със смях и хапчета екстази. Само след два дни обаче, някаква учителка по английски дойде, размени две думи с нея, отрони няколко сълзи и я отведе със себе си. Нуриа имаше дълга, черна и гладка коса, която очертаваше лицето й като едва отдръпнати завеси, устните й бяха тънки и фини и никога не преставаха да се усмихват. Тя държеше да получава оргазъм при всеки сексуален контакт, но все още беше твърде малка, за да знае какво е любовта. Интересуваше се само от пост-дивашка музика и парчета за душата, както обичаше да казва. Искаше да става певица, защото смяташе, че има хубав глас, съчиняваше песни на английски и докато съзерцаваше своите кубинки твърдеше, че може да изпадне в истински екстаз само като слуша групи, чиито имена бяха напълно непознати за Андреа. Нуриа си тръгна, без дори да каже дума. Миг преди да затвори вратата след себе си обаче, тя се взря дълбоко в нея п както винаги се усмихна с онова безмълвно обещание, че някой ден пак ще се събуди в нейните обятия.
После се запозна със Силвия в един от най-тъмните ъгли на дискотека "СЬеек 1о Спеек", за да прекара с нея четири или пет нощи, докато в крайна сметка не се умори от пасивността, постоянните капризи и деспо-тичността на тази жена. Силвия непрекъснато я караше да готви, да масажира краката и гърба й, да включва или изключва телевизора, или пък да й търси запалката. И единственото нещо, което правеше бе да се наслаждава на концерта от огнена страст, който пръстите на Андреа свиреха по нейното тяло. "Харесва ми да се оставям в ръцете на другите", казваше тя. Силвия беше на двайсет и четири години, косата й също бе дълга и права като на Нуриа, само дето никога не се усмихваше, гледаше недоверчиво, сякаш внимателно следеше всички движения на фокусника, за да отгатне къде се крие измамата. Последните три години бе прекарала с едно момиче, което край нея бе навършило петнайсет, шестнайсет и седемнайсет години и благодарение на което бе успяла да развие до съвършенство инстинкта си за самосъхранение от всички жени, с които си имаше работа. И благодарение на това тя съществуваше. Силвия беше забравила как се целува и как се обича, просто защото беше целувала и обичала прекалено много. И точно това означаваше нейното:
"Харесва ми да се оставям в ръцете на другите". Всички онези дни обаче бяха един истински празник за Ан-дреа и нито недоверчивия поглед на Силвия, нито нейното надменно държание не можаха да й завъртят главата през четирите безсънни нощи, които те прекараха заедно и да я накарат да страда. И за двете раздялата бе суха и неприятна: едно пресилено сбогом и една нищо не означаваща целувка по страните.
През последната седмица на януари Андреа отново започна да излиза с Тони и Роза, нейни стари приятели, които й показаха най-опасните места на нощна Барселона. Днес тя си спомня за тях с безкрайна нежност: за нея те бяха като водачи през селвата, едни истински учители в годините на нейното съзряване. Денем те разговаряха за последните творби на Тапиес *, изложени в неговата собствена фондация, за Толуз Лутрек**, за Селин***, за Бертолучи и за галерия "Меа§п1", докато вечер се напиваха със джин и целувки в "УаЬЬа ОаЬЬа С1иЬ". В края на вечерта Роза предложи да направят тройка като толкова много пъти, но за щастие вече беше станало късно, а на другата сутрин Андреа трябваше да хване първия самолет за Мадрид, в който успееше да си намери място. И макар че може би това беше само едно наивно извинение да си тръгне, то наистина прозвуча добре. Андреа отново произнесе думите си бавно и уверено, защото вече бе решила: повече никакви романтични преживявания с участието на мъж.
След като бяха завършили изящни изкуства в университета "Беятера", Хуанхо Рос, Дамя Пуиг и Андреа Фере Ока бяха основали своя фирма за дизайн и обзавеждане, начинание, което трябваше да разработват цели две години, за да могат да започнат да печелят толкова, колкото да живеят спокойно: да имат творческа работа, в която да се съобразяват единствено с желанието на клиентите, годишното разпределение на печалбите да им позволява да почиват поне по два месеца и да заделят вноски за пенсионното си осигуряване, за да бъдат спокойни, когато му дойде времето. Хуанхо се бе специализирал в работата с клиентите, защото имаше някаква особена дарба за връзки с обществеността. Той си боядисваше косата черна, макар че върху главата му имаше не повече от четири косъма, които се бяха съсредоточили над ушите, а дрехите, които си купуваше бяха от най-евтините магазинчета в покрайнините на Барселона. Хуанхо се бе оженил на двайсет и четири години и сега, когато беше на двайсет и осем, вече имаше две дъщери и една почти болезнена пристрастеност към идеите на "Сендеро лумино-со".**** Висок, силен, прям и решителен, той беше лидер по рождение и като такъв го възприемаха както Дамя, така и Андреа. Просто така им изнасяше. Хуанхо говореше малко и с тих глас, но винаги щом понечеше да каже нещо, всички около него веднага млъкваха, за да го слушат. Гласът му беше респектиращ като на някой лама, като на възрастен учител, или като на гуруто на някоя секта. Докато говореше, той никога на гледаше събеседника си в очите. Забиваше погледа си надолу към големите си и силни ръце, които потриваше така, сякаш се опитва да изцеди от тях думите, фразите и идеите, които бавно отронваше една след друга, за да ги свърже в изречения, неизменно завършващи с въпрос дали има право, или не. Сякаш не знаеше, че хората винаги се съгласяваха с него и че дори това да не беше така, те никога не се осмеляваха да му противоречат. Единствено Андреа дръзваше да му се противопоставя понякога, но само когато вярваше, че правото е на нейна страна. Хуанхо беше техният лидер, без никой да беше решавал това. Той просто беше най-доб-рият, най-бързият, когато трябваше да се взима някакво решение и най-сръчният в осветляването или потулването на някой очевиден проблем, в зависимост от това какво целеше в дадения момент.
Дамя Пуиг беше червенокос тип с голямо остро лице, покрито с лунички и орлов нос, крив като куката на едноок пират от някой филм от зората на цветното кино. Очите му бяха малки, прозрачни, сини, почти бели, живи и влажни. Усмихваше се непрекъснато, с повод или без повод, което вбесяваше Андреа по начин, който не можеше да обясни. Надут и високомерен, той непрекъснато се перчеше, че правел най-доб-рите проекти в студиото, че имал най-трудните клиенти, които въпреки това обаче винаги оставали доволни от свършената работа, и че всеки уикенд събирал толкова много завоевания на любовното поприще, че му било изключително трудно да отклонява несметните предложения за срещи, които получавал в последствие. В дъното на душата си той бе един най-обикно-вен неврастеник, си мисли сега Андреа, но толкова арогантен и брутален, че най-добре беше човек изобщо да не му се доверява. Андреа така и не можа да свикне с неговите дебелашки шеги и закачки, които правеха тяхното сътрудничество невъзможно. За щастие обаче, това се случваше рядко, макар че по онова време въздухът около нея бе станал направо непоносим от напрежение.
От началото на същата тази година фирмата имаше толкова много поръчки, че след като си платиха данъците, съдружниците можаха да си позволят да привлекат двама нови служители, които да им помагат в работата. Първо наеха Мерсе, млада домакиня, която спешно се нуждаеше от работа и на която повериха телефона и цялата, кореспонденция в офиса. Тя беше на четиресет години, имаше безкрайни и заоблени навътре нокти, боядисани в розово, които непрекъснато ровеха нещо в косата и очила с рогови рамки, инкрусти-рани с малки фгалшиви диаманти по краищата. После се появи Елена, прекъснала студентка с бледа и пъпчива кожа, изрисувани с молив очи и устни, намацани с ярко червено; която спести на службата наемането на финансов съветник и управител, защото самата тя се справяте чудесно с цялото данъчно законодателство, счетоводството и документацията. Хуанхо отговаряше за подбора ка новите служители, защото именно той трябваше да представлява фирмата пред финансовите власти в случай, че някой ден дойдеше ревизия. Андреа и Дамя изобщо нямаха право на мнение, пък и дори и да имаха, то в никакъв случай нямаше да им бъде от полза, защото друга отличителна черта на Хуанхо бе да представя нещата в минало време, сякаш те наистина вече са се случили и дори той не може да поправи стореното.
Между четирите стени на студиото дните се нижеха с обичайната рутикност, която позволяваше общата работата и всички интщвидуални проекти във фирмата да вървят напред. Андреа обаче ходеше на работа с отвратителното усещане, че изживява една от най-мрачните и угнетителни кризи на мачизма в техния офис: тъпоумни намеци, просташка недодяланост и гнусни подмятания. Работата не й доставяше никакво удоволствие и причината за това се криеше именно в хората, които я заобикаляха. Тя не разбираше защо мъжете винаги настръхват като петли, щом дочуят токчетата на жена, защо те непременно държат да бъдат харесвани и непрекъснато се опитват да докажат своята сила пред слабостта на другия пол. И макар че не й го казваха открито, Андреа беше сигурна, че Ху-анхо и Дамя не разбираха, че нейните отговорности във фирмата са също толкова големи, колкото и техните, че те имат равни заплати и едни и същи права за вземането на решения. Сега тя си мисли, че именно заради това Дамя си отмъщаваше на Мерсе и Елена, двете секретарки, които бяха принудени да се усмихват на неговите дебелашки шеги и нагли свалки. Двете понякога разменяха с Андреа тъжни погледи на примирение и това още повече я угнетяваше.
Дни на работа сред самота и дълги нощи, в които всеки таен поглед се превръщаше в цвете като открадна роза и поругана чест. Андреа имаше толкова много любови, но и толкова много омрази. Всяка жена, до която се докоснеше с топлите си устни, се влюбваше в нея, намразваха я тези, които целуваше по навик. За жалост обаче красивите момичета никога не бяха свободни и за да ги привлече към себе си, първо трябваше да ги открадне от някоя друга. Такива бяха правилата на играта в този свят на постоянни бягства и раздели, в който ревността се появява и изчезва по няколко пъти на вечер, преди всичко при по-възрастните сред тях, уморени от толкова много пропилени чувства. Младите момичета все още вярваха във верността от романтичните приказки на детството. Дни на работа и на безсънни нощи, в които Андреа се опита да намери себе си и да разбере, че именно в самотата се крие онази свобода, която тя бе изгубила заради опитите да избяга от своята природа и заради онова глупаво желание да се скрие от самата себе си, нещо толкова абсурдно, което дори тогава не успя да осъзнае.
Нейната втора грешка бе, че позволи на Хуан да я запознае с жена си. Срещнаха се на летището същата онази сутрин, когато тя трябваше да лети за Мадрид, а те чакаха самолета за Милано, който излиташе малко по-късно. Андреа се поколеба дали да го поздрави, когато го видя. Но след като реши, че ако му се обади би могла да го компрометира пред жена му, тя забързано се упъти към вратата за качване. Хуан обаче я бе видял и така ръкомахаше с ръце над главата, че ако не беше откликнала на неговите настоятелни жестове, постъпката й щете да прозвучи много по-лошо от една най-обмкновена нелюбезност. Несъмнено той щеше да изтълкува нейното поведение като съвсем необяснимо презрение. 1 я се. приближи, целуна го по двете страни и го попита как е. а той, без дори да отговори, посочи жена си и изрече името й тъй, както се произнася марката на някой луксозен японски автомобил:
Кармен.
Двете жени си размениха по една лека целувка по бузите и това накара Андреа да се почувства объркана. При подобни случаи хората обикновено се целуват по два пъти: да целунеш някого веднъж означава, че съществуват някакви други намерения, че вече проблясват искрите на нежността и че страстта постепенно разгаря своите изпепеляващи клади в мислите. Всичко гоза накара Андреа да я погледне настойчиво и без никакъв свян право в очите така, сякаш на летището нямаше никой друг, освен нея.
Кармен бе тъмнокоса, имаше живи очи и една прекрасна персийска усмивка. Тя с лекота задържа погледа си върху нея и когато Андреа й каза колко е хубава, се усмихна така, като че ли вече го знае. Кармен и Хуан пътуваха за Милано, където щяха да отпразнуват нейния трийсет и осми рожден ден, който бе минал наскоро. Малко по-висока от Андреа, с един позабравен андалуски акцент, който се показа на езика й два пъти, някак си предъвквайки звуковете, веднъж, като произнесе думата "кола" и после, като каза "сбогом", Кармен настоя да се чуят и видят веднага щом с мъжа й се върнат от чужбина. Тя й даде два телефона, домашния и служебния, като напомни на Хуан да не забрави после да й каже нейния. "Не го знам", сви рамене той и Андреа го изрецитира колебливо, вторачена в него, докато Кармен бързо записваше числата върху дланта си с химикалка, която извади от вътрешния джоб на неговото сако. А когато Андреа си тръгна, за да не изпусне самолета, те пак кръстосаха погледи в далечината. И това я възбуди.
По време на полета Хуан каза на Кармен, че предпочита да не се вижда с Андреа, без да задоволи любопитството на своята жена, която, преструвайки се на наивна, го попита защо. И тъй като от всяка необоснована забрана покълват нишките, изплитащи кошницата на желанията, това категорично вето на Хуан въздейства на Кармен също толкова силно, колкото и обещаващата светлина, породена от заинтригувания поглед на Андреа.
И в понеделник сутринта тя й се обади.
Уговориха се да гледат "Извънредни мерки" в кино Верди, защото Кармен много харесвала Хю Грант. Косата й беше пусната и блестеше, носеше черна къса пола, чорапогащник със същия цвят и спортно яке, чиято яке беше сива. или есенно зелена. или пък охра, Андреа вече не си спомня добре. Със сигурност обаче помни, че косата на Кармен миришеше на детски шампоан, че тялото й ухаеше на сладникав парфюм от Жан Пол Готие, че усмивката й блестеше като лудория или като гора на зазоряване, а от ръцете й все още се носеше аромата на тоалетен сапун- Андреа не видя нищо от филма: цял час н половина тя само вдишваше с пълни горди от нейните омайни ухания. После двеге се разходиха из магазините по булевард "Роса", като се забавляваха, пробвайки дълги поли филцови шапки и кожени панталони. Андреа и Кармен се наблюдаваха спокойно, преструваха се, че между тях не се случва нищо, показваха си разни неща от витрините, които всъщност не ги интересуваха, жестикулирайки с ръце н очи без причина и почти не си говореха: нито една двусмислена дума не излетя от балкона на тесните устни, И не си купиха нищо. Единствено Андреа се сдоби с една порцеланова кукла. облечена като колежанка, която подари на Кармен. в чиято усмивка за благодарност реши, че няма никакви скрити намерения. Но когато тя я упрекна, че не било нужно да харчи толкова пари. а Андреа отново и повтори, че е много красива, слагайки ръка на бедрото и, нейното лице стана наистина сериозно. Една многозначителна сериозност. Кармен се приближи до Андреа, целуна я леко по бузата и й прошепна, че отдавна не са й говорили така и че й харесва да го чува от нея. Тази целувка не беше бърза като за благодарност, а бавна, дълга и повтаряща се, защото преди да се отдръпне, Кармен отново долепи ленивите си устни до нейните страни. Андреа се почувства като сняг под горещите лъчи на слънцето и усети един парещ трепет между бедрата, който се плъзна нагоре към гърдите, за да се загнезди до сърцето й чак до края на вечерта.
А докато се прибираха към къщи с колата на Кармен, тя за първи път се осмели да я погали по вътрешната страна на краката, ала леко, за да не изплаши птичето- което може би пърхаше в нейните недоверчиви мисли. Едва сега Андреа осъзнава, че всъщност това бе една твърде безразсъдна и рискована постъпка, защото Кармен просто можеше да я отблъсне и дори да я удари. Днес обаче Андреа си дава сметка, че тогава нейното съзнание беше замъглено, че силното желание и трепетът в гърдите й я бяха заслепили. За щастие Кармен се направи, че не разбира нищо п най-спокойно продължи да говори за Шон Конъри, за моделите на Армани, за Начо Дуато* и за Ричард Гиър: за мъже и само за мъже. Тя като че ли непременно държеше да демонстрира, че харесва единствено мъжете, или пък може би се страхуваше да не издаде своите истински желания. И преди да слезе от колата, там, пред входната врата, Андреа бавно долепи устните си до устните на Кармен и я целуна: като милувката на

      *  Ьоз Кеуеа та§оз - празнува се на шести януари. Счита се, че тримата крале Мелчор, Гаспар и Балтасар са поднесли първите подаръци на новородения Исус. На този ден децата получават подаръци от своите родители- Бел. пр
    **  Съвременен испански художник- абстракционист- Бел.пр.
  ***  Френска поетеса. 1894-1961- Бел. пр.
****  Перуанско терористично движение от последователи на комунизма- Бел. пр.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>