станеше, тя трябваше да си осигури поне оскъдното щастие да я вижда от време на време. И реши да я помоли да остане нейна приятелка, за да може да разговаря с нея понякога, да продължи да се оглежда в очите й, да се наслаждава на усмивката й, и дори да я целува, макар и само под предлог, че й казва здравей или пък сбогом. Разбира се, това не можеше да бъде решение, а само изход от тази ситуация: най-доброто нещо, за което можеше да си мечтае в този толкова труден момент. Хората се отнасят по-добре със своите приятели, отколкото с любовниците си, беше казал някой някъде и затова единственото нещо, което й хрумна да направи, бе да отстъпи крачка назад в своите чувства и да я помоли да останат приятелки. Защото да се държи с нея така, сякаш нищо не се случва, означаваше някой ден, рано или късно, да я загуби завинаги.
И така, Андреа я помоли да бъде нейна приятелка и тя се съгласи. Дори и в най-кошмарните си сънища обаче Андреа не си беше представяла, че Кармен ще приеме това мъчително предложение толкова лесно и с такава надменна студенина: тя нито мигна, нито я попита нещо, дори не си пое нова глътка въздух от вълнение. Още от мига на раздялата с Лаура погледът й беше станал тъжен и тя дори за миг не успя да откъсне очите си от безкрайността, където се бяха изгубили безнадеждно. Кармен се съгласи, облегна се върху Андреа, зарови глава в ръцете й и затвори очи, за да поспи. Или пък, за да си поплаче, но без сълзи.
Андреа не знаеше какво става, защото Кармен не й каза нищо и защото тя не искаше да я притеснява с излишни въпроси. Децата вече бяха заминали на летен лагер и у тях всичко изглеждаше нормално. Веднъж дори Кармен й подхвърли нещо, което я накара да си мисли, че отново е започнала да спи с Хуан. Андреа не знаеше какво става, макар че несъмнено нещо ставаше. През целия онзи следобед тя се опитваше да я попита дали би могла да продължи да бъде нейния петъчен следобед, ала отново не се осмели.
И въпреки че съзираше в очите й следите от голямата тъга, тя пак не можеше да преодолее ненаситната си страст към нея. Липсата на Кармен означаваше едно: болка. Андреа се възбуждаше само от аромата на нейната коса, тресеше се от дива страст, когато очите й захапваха нейната усмивка. Когато я докосваше но нежните й длани, сякаш целуваше небето по време на пълнолуние, а да съзерцава изящния й профил в полумрака бе всичко, за което някога си бе мечтала. Всичко, което правеше с Кармен, за Андреа означаваше любов: да докосват ръцете си, да си шепнат на ухо, да гледат телевизия, да изпият една чаша вода с парацетамол, когато ги болеше глава. Дори самата мисъл за Кармен караше Андреа да си мисли за секс. И дни наред тя правеше любов с нея, без дори да бъдат заедно. Присъствието на Кармен блестеше като ослепителна заря, а нейната липса означаваше празнота: портрет на зловещата гибел. Андреа я помоли поне да остане нейна приятелка точно когато я обичаше най-сил-но, но и когато любовта на Кармен си бе отишла безвъзвратно. Всичко беше така необяснимо: бликащите чувства в душата на Андреа и угасналата обич на Кармен, горещата страст на едната и студеното безразличие на другата. Нещата просто се случиха. Ала въпреки всичко, Андреа все пак се опита... Напразно се опита се да потърси онзи магически ядрен бутон, който взривява желанията сред горещите вечери на юни.
"Нима Кармен не виждаше, че държи моите чувства, разсъдък и тяло в ръцете, очите и своето дишане?", пита се сега Андреа, докато крачи из улиците на тази влажна нощ. Тя е толкова близо до улица "Балмес", само на няколко пресечки от сградата, в която живее. Вече не усеща студ, краката й се движат бързо, нейната разходка е към своя край. Минава три часа и както всяка нощ тя е извървяла около десет километра. Андреа мисли само за Кармен, ала споменът за нейното присъствие все още поражда въпроси, на които не може да отговори. Само като си спомни за нея и цялата кръв нахлува в лицето й. "Кожата й беше като на малко момиче. Щях да продължа да се гуша в сенките на нейните чувства, независимо дали ме забелязва, дали ме докосва, дали ме обича."
Кармен се съгласи да бъде нейна приятелка, но само след миг се разкрещя, че иска да диша свободно. Андреа веднага разбра смисъла на тези думи, защото от толкова време ги чакаше: тя имаше нужда от парченце живот само за себе си, искаше да живее сама, за да може спокойно да лети по света. Всяка вечер Кармен излизаше някъде сама, а после без да се смущава й разказваше всичко. Андреа не се противеше, защото единственото нещо, което искаше бе в очите й да няма тъга. Ала въпреки безкрайните разкази за момичета на седемнайсет и за жени на четиридесет години, за каталунки и французойки, за блондинки и брюнетки, за безскрупулни магистрални курви, псевдолесбийки и феминистки, дори за един двайсетгодишен хомосексуалист, с когото също била преспала, радостта не се показваше в зениците на нейните очи, погледът й продължаваше да бъде тежък и горчив от тъга и несигурност. Като приятелка, Андреа се почувства длъжна да й обясни, че хаосът, в който живее е явно доказателство, че не открива това, което търси, но тя само я изслуша и не каза нищо. Не след дълго обаче Кармен заяви, че ще опита да го направи с някой истински мъж и Андреа разбра, че петият месец на тяхната връзка никога не ще настъпи.
Това, което не успя да разбере обаче бе, че мъжът, с когото Кармен се канеше да пробва беше Хуан. От другата страна на прозореца поредната утрин се събуждаше сред облаци, едно дете плачеше насред тротоара долу, защото току-що беше паднало и коленете му кървяха, дърветата тихо помахваха с листа, за да поздравят влажния вятър навън. Андреа тъкмо се канеше да тръгва за работа, когато Кармен се обади, за да й съобщи какво е намислила и единственото нещо, което тя успя да направи, бе да замълчи. А когато затвори телефона знаеше, че краят наистина вече беше дошъл.
Тя не можа да понесе тежестта на раздялата. Асансьорът на нейния живот отново заседна някъде между етажите и за кой ли път отново остана сама. Залостена в празната кабина на своето бъдеще, тя вече не се чувстваше добре. Щом Кармен я нямаше, Андреа не можеше да превъзмогне страха от самотата в този мрачен асансьор, не можеше да види размитите очертания на някоя жена в огледалото пред себе си, която да събуди поне малко чувства у нея, както се бе случвало преди. Тя преметна чантата през рамо, за първи път си сложи червило и отиде на работа. Цели два дни прекара в офиса, без да прави нищо и цели две нощи се бори със себе си в къщи, опитвайки се да не полудее напълно. По белите стени на спалнята Андреа виждаше очертанията на красивото лице на Кармен, която ту се появяваше, ту изчезваше, от всеки ъгъл на стаята долиташе нейният хладен глас, който я викаше, но после веднага изчезваше. Кока-Колата имаше вкус на чесън, водата сякаш ставаше суха всеки път, щом Андреа се опиташе да разхлади лицето и главата си, животът й миришеше на затворническа килия, на бяла квадратна стая в някоя лудница. Водата под душа като че се изпаряваше още във въздуха, а аспирините, които поглъщаше един след друг размекваха краката й, затруднявайки я да стои права. Хапчетата нито дразнеха стомаха й, нито избистряха главата й, която сякаш бе станала от гума, замаяна от толкова много мислене какво ще стане с нея оттук нататък. Всъщност, Андреа не се питаше дори и за това: тя само ходеше напред-назад, без да знае какво точно върши, само и само да може да чуе глухия глас на Кармен в случай, че я повика, или да целува въображаемите черти на лицето й, появяващи се върху белите стени сред полумрака на спалнята. Тя изпи един валиум и чак тогава успя да дремне за малко, ала натрапчивото гукане на гълъбите я събуди още преди изгрева на слънцето. Сряда, 2 юли се оказа най-гадният ден в нейния живот: като се започне от валиума за закуска и се стигне до уискито с оповръщани фъстъци за вечеря. Тя дори не посегна да включи компютъра в студиото. Зареяла поглед в прозореца, Андреа се опитваше да изчисли скоростта на своя полет от третия етаж на тази сграда, представяйки си онази десета част от секундата на сухия допир с тротоара и болката на разкъсаното й тяло. А някъде следобед, след като се изпусна неволно в гащите и повърна върху масата с проекти, тя завинаги се прости със своята работа. Помни само гласът на Хуанхо, който крещеше след нея по стълбите, че този път наистина е прекалила, че това е краят и повече да не си правела труда да се връща обратно, защото щял да й прати всичко по куриер: нейните лични вещи, паричното обезщетение и писменото му решение, че повече не е съдружник във фирмата. Останалата част от срядата Андреа прекара в къщи, наливайки се с уиски, което преглъщаше с влажни фъстъци. Докато повръщаше червата си в сухи спазми в банята на офиса, тя без да иска бе разкъсала найлоновото пликче с фъстъци, което цялото се бе изляло в мивката. Без никакви притеснения Андреа бе обрала всички гадни остатъци от мивката и сега тъпчеше стомаха си с тях, просто защото нейните вътрешности имаха нужда от нещо по-различно от мисълта за Кармен. А още повече, че тя беше купила фъстъците за нея.
Ала четвъртъкът се оказа още по-лош и от срядата. Андреа прекара цялата нощ будна, обикаляйки като луда из стаята нагоре- надолу, без да откъсва очи от телефона, очаквайки да се обади тя, а по изгрев слънце бедрата й вече бяха напълно изранени от засъхналата по тях урина. Стаята миришеше на пот и на прясно лакирани прозорци: миризмата на отчаянието, към което всъщност Андреа се стремеше. И щом накацалите по перваза гълъби наченаха своя първи полет за деня, тя отново изпи две хапчета валиум и влезе във ваната, за да се опита да поспи, може би с тайното желание да се удави. Ала още в осем сутринта телефонът бясно иззвъня и тя изхвърча от банята с надежда, че може би е Кармен. Оказа се обаче съседът от долния етаж. Таванът му започнал да подгизва, вероятно от някое забравено кранче в банята.
В четвъртък Андреа излезе из Барселона, за да се прости завинаги с живота. Останала без работа, без сили и без Кармен, тя не намираше никакъв смисъл да движи краката си напред: единственото нещо, което все още можеше да прави. Какво от туй, че вече беше безработна: след скандала й с Дамя, това рано или късно щеше да се случи. Какво от туй, че бе останала без сили: знаеше, че здравето е като птица, която идва и си отива всеки път, когато пожелае. Андреа обаче никога не си бе представяла, че без Кармен животът й ще бъде толкова непоносим. Тя не представляваше нищо без нея, дори и шепа пясък в дланите.
Андреа не помни добре какво точно се случи този четвъртък, до момента в който не я откараха в болницата. Знае само, че сутринта се бе обадила в ТV-13 и че Кармен й каза, че се връща при Хуан, че съжалява много, но това нейното било една глупава авантюра, защото в крайна сметка трябвало да бъде там, където наистина се нуждаели от нея: в къщи, при мъжа си и децата. Тя спомена нещо от рода, че някой ден щяла да й се обади да отидат на кино. Андреа не си спомня много добре, но мисли, че същият този ден бе влязла да се помоли в някаква църква. Това, което помни отлично обаче е, че застанала под централния купол на храма, тя дълго бе говорила с Фатима, нейния ангел-хранител, с която като че ли се беше скарала защото, макар и да не помни точно как, първо някой й направи забележка, а после клисарят я изхвърли на улицата през задния вход на черквата. А когато слънцето започна да се скрива, някъде между часовете на късния следобед и вечерта, непознати хора й попречиха да застане гола на площад "Барселонета", въпреки невероятната горещина през този тъжен ден.
Андреа спира пред входния портал и отключва решетката на асансьора. Поглежда си часовника. Станало е късно. Вече се прибира у дома. Тя хвърля бегъл поглед в огледалото на стълбите и си спомня, че не знае какво точно беше станало, когато полицейската кола дойде и я откара в онази крайградска болница. Там трябва да й бяха дали някакви хапчета, защото в крайна сметка бе потънала в непробуден сън. А когато няколко дни по-късно най-после се събуди, тя се разрида от отчаяние и така цели двайсет и едно денонощия. От тогава са минали два месеца и Андреа се чувства малко по-добре. Тя вече може да си спомня всичко, без в сенките на нейните очи да проблясва пропастта на безумието, от което толкова много се страхува. Андреа отваря врата пред себе си, но не светва лампата.
Самотата е синя. Като полумрак.
Майка й няколко пъти ходи да я вижда, но баща й още не.
За Кармен повече не чу нищо.
Само Монтсе и Лаура се отбиват всеки следобед у тях, за да прекарат известно време с нея.

****************************************************

        <<<<< Назад                                                                                 Книги >>>>>