лудост? Страхът, че вече няма да я види обаче беше много по-голям от самотата, която внезапно облада всичките й мисли. Андреа нямаше сили да тръгне след нея, да набере телефонния й номер, за да я помоли за прошка, да излезе на улицата и да чака пред нейния дом, докато не се появи, за да й каже, че обича само нея и че децата и Хуан не я интересуват. През онази безкрайна нощ пред очите на Андреа се явиха само зловещите призраци на самотата, на страхът и на беззащитността. Тя уплашено се пъхна в леглото и се зави през глава, задържайки дъха си, за да не може животът да я намери отново, защото вече се бе отказала от него, поне докато Кармен не й наредеше обратното.
Ала Андреа не можа нито да заспи, нито да излезе от унеса, в който бе изпаднала. Душата и тялото й летяха в различни посоки и въпреки че изпуши толкова много цигари, че се налива с алкохол и че изгълта един валиум, тя не можа да си върне дори една малка част от своя живот и да стане от леглото. Часовете минаваха бавно. На три пъти й се стори, че радиото съобщава четири сутринта, но едва към пет успя да дремне малко. В пет и половина тя се пъхна под душа, а в шест вече беше на улицата, опитвайки се да намери някой, който да я убие. За жалост обаче наоколо нямаше нито една достатъчно голяма и забързана кола, която да свърши тази работа.
Утринното майско слънце й подсказа, че мъката от несподелената любов се лекува само с лудост, отмъщение и един циничен поглед върху реалността. Тя трябваше да сложи пръст в болезнената рана, която обаче не се намираше в сърцето, а върху тила. Андреа закуси така, сякаш следващите три дни изобщо нямаше да се храни, мина през поликлиниката, за да й дадат нещо срещу болката в брадичката и отиде в офиса, за да изчака Дамя, мислейки само за удара, който й бе нанесъл миналата вечер. И когато малко след осем той най-сетне отвори вратата на студиото и й пожела добър ден, без да знае, че за него този ден изобщо няма да бъде хубав, Андреа грабна клавиатурата от компютъра и като очерта една изящна парабола във въздуха, я разби в нищо неподозиращата му глава. Чуха се два силни крясъка: неговият, изпълнен с болка, която му отне съзнанието, оставяйки го да лежи на пода в локва алена кръв и нейният, пълнен с гняв при опита й да счупи клавиатурата в него. Андреа застина при вида на това, което току-що бе сторила и в себе си усети едно голямо задоволство, че тази свиня повече никога няма да й посяга, или поне щеше да си помисли, преди да реши отново да я унижава така. И без да дочака Мерсе и Елена да дойдат на работа, тя излезе от офиса.
Болката е или мъчително усещане на тялото, или чувство на тъга и на печал в душата. Андреа страдаше едновременно от двойна болка: на тялото и на душата. Лицето страшно я болеше от удара снощи, но това не беше нищо в сравнение с непоносимата болка, която я раздираше заради загубата на Кармен. Тя не знаеше какво да стори. Невъзможно беше да се върне обратно в студиото, но и не смееше да отиде до офиса на Кармен. Нямаше да може да я погледне в очите.
Андреа прекара цялата сутрин на пристанището, разхождайки се по брега на морето и обикаляйки баровете, безлюдни по това време на денонощието. В главата й не се въртяха мисли, а само усещания, които я караха да се чувства виновна. Неспособна да разсъждава за нищо, тя забеляза как краката й се движат машинално напред, без да ги направлява. Поигра малко на флипер, съзерцавайки как металните топчета бясно препускат нагоре-надолу сред звън и ярки светлини. Андреа просто се опитваше да създаде около себе си образа на нещо живо, за да може да устои на смъртта, която бавно се надигаше в нейните дробове и в стомаха й, стискаше червата й, огъваше гръбнака, смаляваше я, обезсилваше я, разкъсваше цялата й твърдост, която някога бе притежавала. Една самотна утрин, в която Андреа чувстваше как постепенно се смалява: с всеки изминал час тя ставаше все по-малка и слаба, с всяка отлетяла минута все по-страхлива, с всяка секунда все по-нещастна. Ако преди можеше да прекара дни наред, без дори за миг да види Кармен, то бе защото тогава все още имаше надежда, която я крепеше. Но как сега да оцелее дори една едничка нощ, щом вече знае, че никога повече няма да бъде с нея? Андреа не можеше да разсъждава. Тя усещаше само, че умира и че не я интересува нищо друго, освен възможността Кармен да се появи от някъде и отново да я върне към живота. Ала колкото повече време минаваше, толкова по-непоно-сима ставаше мъката, която я раздираше. Ако продължаваше така, по обяд тя наистина щеше да бъде вече мъртва. Но това не предизвикваше никакъв страх у нея.
Когато беше на четиринайсет, Андреа прекара веднъж половин час, заседнала в един асансьор, защото токът бе прекъснал. И въпреки че беше напълно сама, заклещена някъде между петия и шестия етаж на някаква сграда, тя не пожела да повика помощ, защото знаеше, че ако остане там, извън света, няма от какво да се страхува: никой не можеше да я нарани, никой не можеше да я накара да отговаря на трудни въпроси. И Андреа пожела тази авария да продължи, колкото се може повече, за да се наслади изцяло на спокойствието да бъде сама със своите мисли. Сред тъмнината на онази мрачна асансьорна кабина тя нямаше защо да се преструва, не беше нужно да се представя за друга, да говори или да мълчи според правилата, които не познаваше и на които никой не я бе научил. Андреа за първи път се почувства свободна. И за първи път мастурбира. Тя видя своя размазан образ на жена в изтритото огледало пред нея и за първи път осъзна красотата на женското тяло. И се възбуди. Сега, когато вече беше два пъти по-голяма, Андреа се чувстваше по същия начин, приковала погледа си в мигащите светлини на кея, загледана в морето, където виждаше изящните черти на Кармен сред невидимите мъгли на хоризонта. Тя не искаше да се прибира у дома, страхуваше се от самотата и от спомените. Ако знаеше обаче че Кармен я чака изплашена до смърт, защото не знаеше къде е, тя мигом би полетяла към къщи, за да я прегърне. А Кармен наистина я чакаше. Тя пушеше нервно със зачервени от сълзи очи, кръвта й препускаше бясно в гърдите и слепоочията. Като я видя да влиза, Кармен се изправи и й зашлеви един толкова силен шамар, че Андреа трогната се хвърли в нейните обятия, неспособна да удържи сълзите. И като две железни куки ръцете на Кармен се вкопчиха в нея; "Къде, по дяволите, беше, къде?"
Тя вече знаеше какво бе станало с Дамя и каза, че никой в студиото не можел да си обясни нейната безумна постъпка, но че все още не били повикали полиция, защото първо искали да разговарят с нея. Обляна в сълзи, Кармен й каза, че още същия ден ще й купи мобилен телефон, защото повече не би могла да преживее дори секунда, без да знае къде се намира във всеки един момент. Андреа се остави тя да я прегърне и дълго плака, сгушена в ръцете й като дете. После двете седнаха на канапето и останаха там, в тишината, чувайки само далечното хъркане на хладилника, с усещането, че искат да живеят вечно, за да могат винаги да се обичат.
Андреа попита Кармен защо е толкова добра с нея, ала тя не отговори нищо, само мълчаливо продължи да я гали по ръцете, по гърба и по краката, притискайки се към нея така, сякаш тя бе нейната любима плюшена играчка. Щорите бяха спуснати и лъчите на мързеливото следобедно слънце се процеждаха с мъка в стаята. Кармен не беше хапвала нищо през целия ден и Андреа реши да й обели две круши и да й разкаже какво точно се бе случило с Дамя: как той я беше ударил снощи и как тя си бе отмъстила тази сутрин. Като чу цялата история подробно, Кармен й каза, че е сторила добре и че ако иска биха могли да отидат в полицията заедно, за да подадат необходимата жалба. Андреа обаче предпочете да не прекъсва своето огромно щастие, че отново е с нея и обеща по-късно да се обади на Хуанхо, за да му обясни всичко: ако Дамя се оплачел и тя щяла да направи същото. Още повече, че в болницата със сигурност пазели резултатите от прегледа й снощи, които щели да бъдат едно добро доказателство за станалото. И така, Андреа реши да си остане у дома, заслушана в равномерното дишане на Кармен в тишината.
Сякаш някаква безкрайна нежност се бе настанила между тях, за да ги свърже в едно неразделно цяло и точно това различаваше тяхната любов от всички останали любови. Малко по малко Кармен започна да се успокоява и Андреа я помоли никога повече да не я напуска, защото не знаеше дали ще преживее новата раздяла. А Кармен се усмихна, за първи път този ден тя наистина се усмихна и я накара да обещае, че каквото и да става, двете ще останат завинаги заедно.
И добави, че трябва да се обадят на Лаура, защото с нея наистина щели да си прекарат добре и да забравят за мъката.
Още същия ден Андреа звънна на Хуанхо и му каза, че излиза в едномесечен отпуск. И въпреки че той настоя да му разкаже какво точно се беше случило снощи, тя само обеща, че ще му се обади отново след две седмици, когато се почувства малко по-добре. Хуанхо сподели, че Дамя няма да подава жалба, а тя го увери, че възнамерява да стори същото, поне докато не се видят, за да обсъдят нещата спокойно. В крайна сметка Хуанхо склони известно време тя да не се появява в службата, но изрично я помоли да работи в къщи по проектите, които трябваше да бъдат готови за есента.
Андреа не можеше да си представи нищо по-отпус-кащо и приятно от една неочаквана ваканция през юни. Дни наред тя прекарваше на плажа, макар че времето понякога беше облачно, или пък прекалено горещо за сезона. За разлика от това обаче всички юнски нощи бяха нежни и леки като безкрайни интимни празници. Вратите на новото лято бяха почнали да се разтварят широко, за да освободят града от забързаните нерви, които бавно щяха да потънат в късните залези на слънцето и в морето от разголена човешка плът. Андреа все още помни онези приятни часове, когато се събуждаше сама в леглото сутрин и нощите, в които заедно с Кармен излизаха навън, след дългите следобедни огърлици от страст и задъхани целувки:
думи от коприна и нежен допир от памук. Кармен и Лаура често използваха леглото на Андреа вечер, докато тя излизаше под предлог, че отива на пазар, а всъщност седеше сгушена в полумрака на кафенето отсреща, представяйки си какво става в нейните чаршафи. Веднъж по настояване на Кармен, тя се присъедини към тях и трите започнаха да се целуват: Лаура- невъздържано, Кармен- сухо, а Андреа- с усещането, че им пречи и краде от тяхното желание, сякаш те по милост я бяха пуснали при себе си. Андреа попита защо толкова държат да бъде с тях. Тогава Лаура млъкна: без съмнение идеята не беше нейна, а Кармен отговори сухо, че иска да я вижда до нея всеки път, когато отваря очи. И макар че това не беше истина, Андреа се поласка от мисълта, че тя изрича тези думи именно пред своята любовница. А после се сетиха за Монтсе и се натъжиха. Същата тази вечер четирите щастливи приятелки заедно отидоха на вечеря, а Лаура така се умилкваше на Монтсе, че Андреа се уплаши изневярата им да не се разкрие.
Двете прекараха толкова много време, неотлъчно една от друга, че в крайна сметка Андреа усети как Кармен бавно започва да се отдалечава от нея. Тя сякаш мислеше все по-малко за Андреа, въпреки че не преставаше да разказва своите стари истории и да крои планове за общото им бъдеще. Кармен никога не й прости, че й попречи да напусне своя дом и да спечели онази свобода, която усещаше само когато беше с нея, или когато излизаха с приятелки по любимите си барове. Тя лесно свикна да носи дънки и широки ризи, научи се бързо да приспива децата преди да излезе, привикна да се вижда с Андреа само два пъти следобед и два пъти нощем през седмицата, в петък и събота, примири се дори да спи под един покрив с Хуан, докато си намери нова къща, нещо, което повтаряше непрекъснато, както на него, така и на Андреа. Хуан вече бе приел неизбежния факт на раздялата, ала все пак успя да убеди жена си, че най-добре ще бъде да изчакат децата да заминат на почивка, за да могат, когато се върнат да започнат един нов живот със своите разделени родители. Кармен свикна с всичко, освен да обича Андреа така, както самата тя обичаше нея, ала това наистина нямаше значение: Андреа бе подчинила цялата своя същност на Кармен. Предостави й дома си, за да може да се среща с Лаура, запозна я с всички свои приятелки, в случай, че тя пожелае да бъде с някоя. Кармен късно откри красотата на секса, ала бързо успя да навакса загубеното време. Много скоро тя опозна всички нощни локали за жени и Андреа често трябваше да я чака пред вратата долу, докато тя се забавлява горе с поредната красавица, която бе успяла да плени нейните чувства. За Андреа юни беше месец за почивка, докато за Кармен се оказа време за пробуждане: защото през тези задъхани дни на щастие тя най-сетне успя да открие света на свободата, в който обаче нямаше място за нея.
Все пак, от време на време Кармен се сещаше да й каже, че продължава да я обича както винаги: "Как бих могла да не те обичам, когато ти ме научи да чувствам, да се наслаждавам?" Андреа обаче знаеше, че тя харесва само това, което й доставя удоволствие. Кармен наистина я обичаше, ала не беше влюбена в нея: тя беше нейния навик, тъй както Монтсе беше навика на Лаура. И казваше само, че ще я напусне в мига, в който престане да се чувства щастлива с нея. И изглеждаше искрена. Понякога тя я упрекваше, че изглежда тревожна, че е тъжна и че твърде често улавя безмълвния й поглед, забит в нейния далечен профил. И макар Андреа да твърдеше, че всичко е наред, Кармен не й вярваше и продължаваше да настоява, че не бива да се притеснява, защото не чувствала абсолютно нищо към жените, с които преспива понякога и че обичала единствено нея. А после добавяше, че с нея прави любов, а с всички останали секс. Андреа все повече обичаше Кармен, а Кармен все повече свикваше с Андреа: това са различни неща. И двете го знаеха. Техните чувства постепенно замръзваха, а слънцето през онзи месец юни не бе чак толкова силно, за да разтопи всички мрачни предчувствия за общото им бъдеще.
Лятната ваканция на учениците наближаваше и Кармен навярно вече кроеше планове как ще прекара известно време с децата извън Барселона. Защо ли обаче тя все още не отваряше дума по този въпрос, се питаше Андреа. Тя не помнеше кога точно се провеждаха годишните изпити в училищата, но й се струваше, че за големите те бяха в края на юни, докато за малките през втората или третата седмица на месеца: или в петък- 13-ти, или на 20-ти, по-скоро на 20-ти. И понеже датата приближаваше, а Кармен упорито продължаваше да мълчи по въпроса, Андреа реши да я попита, защото искаше да бъде подготвена за нейното поредно заминаване. "На 20-ти", каза сухо Кармен, сякаш после нищо нямаше да стане. Тогава Андреа не се сдържа и я попита дали няма да ходи с децата на почивка, а тя отговори, че до средата на юли те щели да бъдат на лагер сами, а след това щяла да ги заведе при своите родители в Кордоба. За после не знаела, защото още не била говорила с Хуан. Всичко зависело от това как ще се развият нещата около развода.
Междувременно, Лаура отново се върна при Монтсе, при това без да даде каквито и да е обяснения за своето тъй неочаквано решение. Кармен беше изненадана: за първи път я зарязваше жена и тя не можеше да си обясни причината. И точно тогава тя реши да пита Андреа какво е верността: "След като е лесбийка и поддържа връзки с жени, означава ли това, че тя по принцип е невярна?" Кармен не разбираше нищо. Опитваше се да й внуши, че:
"връзката между две жени е плод на случайността и обстоятелствата, нещо временно, просто някакъв етап в живота, каприз, докато едната не се обвърже отново с някой истински мъж." А после се усмихваше наивно и казваше, че се шегува, че не говори сериозно, че "ако става въпрос за забавление, сексът между жени е най-красивото нещо на земята, но ако става въпрос за това да имаш деца, или просто да отидеш на вечеря с някое приятелско семейство, "за всичко това, моето момиче, за всичко това, една лесбийка не може да ти свърши никаква работа". И с едно безкрайно презрение добавяше: "Това е снобизъм и нищо повече. А в Холандия и Хаваите признавали браковете между обратни. Глупости."
Натъжена, Андреа я попита, защо тогава толкова държи да живее с нея, след като ставало въпрос само за развлечение и нищо друго. "Защото само така ще имам време да се отегча от теб истински, докато разумът ми отново не се върне", отговори тя през смях, нахвърляйки се върху нея с безброй задъхани целувки. "Ти си луда...", каза тя, заливайки се от смях, който сякаш одраска лицето на Андреа, защото беше искрен, защото извираше от най-дълбоките недра на душата й "... Моята единствена любов, моята вечна любов." Ала и двете знаеха, че това е лъжа.
Въпреки че не си признаваше открито, някъде дълбоко в себе си Кармен се чувстваше унижена от Лаура, защото не можеше да повярва, че пред нея, красавицата, бе предпочела Монтсе. Казваше, че би разбрала нейната постъпка, ако беше я зарязала заради мъж, но заради една жена... Още повече, че тя никога не я беше молила да скъса с Монтсе: искаше от нея само да се виждат от време на време и да се забавляват. Кармен беше объркана. Не можеше да си представи, че Лаура иска да остарее заедно с "тая противна и съсухрена кранта", беше сигурна, че някой ден ще се умори от нея и ще си потърси някой истински мъж, за да се омъжи. "Нормално, нали? Все някога и ти ще ...", и допълваше: "...ние винаги ще бъдем приятелки, а защо не и любовници..., във всеки случай нашата връзка ще бъде много по-различна от връзката, която би могла да имаш с някое момче на твоята възраст, или пък да имам аз с някой по-възрастен мъж... да видим само кой ще ме вземе на тия години". Андреа ненавиждаше Кармен, когато й говореше по този начин. Въпреки това тя не й противоречеше, защото я уважаваше и защото смяташе, че след като го казва, сигурно има своята причина за това. Не беше тя тази, която може да й противоречи. Дразнеше я обаче сигурността, с която Кармен чертаеше бъдещето и на двете, като че ли вече беше взела решението за тяхната раздяла. Четвърти месец откакто бяха заедно, а Андреа все още не бе успяла да я убеди какво е тя за нея и какво би искала да бъде самата тя за Кармен. И не можеше да я накара да почувства любовта им като "вечна", дори и само за пет минути. 
Кармен направи няколко безуспешни опита да си върне Лаура обратно. Тя дори накара Андреа да й се обади по телефона, за да я убеди да зареже Монтсе, но и това не помогна. Кармен беше обидена и приемаше постъпката на Лаура като едно голямо пренебрежение. И тогава Андреа й предложи да я запознае с други момичета, ала тя отказа. През този юнски ден в небето се появиха мрачни облаци: очите на Кармен бяха тъжни и повече никога не се усмихнаха. "Така искам да те видя усмихната като онази сряда на летището, помниш ли?", й каза Андреа, но тя не я чуваше.
Монтсе изигра своите карти безупречно, защото беше по-голяма от Лаура и имаше достатъчно опит, за да може добре да опази замъка на своите чувства. След толкова много години любов тя просто не можеше да позволи тези малки забежки на Лаура и Кармен да се превърнат в нещо по-голямо от едно незначително бягство. Ала щом разбра, че у Лаура се пробужда онова неустоимо желание за свобода, щом прочете в нейните очи удоволствието от изживяната изневяра, Монтсе просто пусна плана си в действие и това наистина свърши работа. Тя не й забрани да се вижда с Кармен, защото знаеше, че една забрана ще предизвика точно обратния ефект: даде й да разбере обаче, че е наясно с всичко, което става и че Лаура не може да я заблуди. А после й показа всички добри страни на стабилната връзка, сравнени с неспокойствието на краткотрайните любови, на моментния порив на страстта, който винаги е придружен от неизбежната тревога. И накрая, като едно леко, ала твърде ясно предупреждение й каза, че ако някой ден си намери друга приятелка и прекара повече от една нощ с нея, тя просто щяла да направи своя избор, защото не била свикнала да се разкъсва в чувствата. Лаура сложи на везните забавното удоволствие, което изпитваше с Кармен и спокойствието си с Монтсе, замисли се за удобния живот, който има и за вероятността да остане без собствен дом, сравни искрената любов на Монтсе и безкрайните прищевки на Кармен: налагаща се, капризна и фриволна, и резултатът се оказа съкрушаващ. Лаура помоли с поглед Монтсе за прошка и с безброй целувки се закле, че повече няма да се среща с тази жена. И така, за нея Кармен се превърна в спомен, в още един изтъркан филм от киното на нейния живот.

Андреа стигна до там, че дори я помоли да остане поне нейна приятелка. По време на своите дълги разходки сутрин тя преповтаряше цялата тази история в своите объркани мисли, но колкото и да се опитваше да промени нейния печален край осъзнаваше, че за Кармен тя беше само едно досадно развлечение: като "Tetris" в ръцете на дете, което вече се е отегчило от тази глупава игра. Андреа настръхваше от ужас само като се замислеше какво щеше да стане с нея, когато Кармен си отиде. И единственото нещо, което й хрумваше, беше да напусне този град завинаги и да започне нов живот на друго място, където нищо няма да й напомня за нея: нито предметите вкъщи, нито улиците, нито баровете, нито хората наоколо. По време на онези дълги утринни разходки Андреа разбра, че остава сама, че любовта й си отива и че ако не направи нещо, то много скоро няма я види. Но преди това наистина да

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>