държат толкова лошо с нея съвсем несъзнателно, но че, така или иначе, това било проява на един неоправдан мачизъм, ала те й се присмяха. После ги упрекна, че никога не й пускат добрите проекти и че я търсят само да обядват или да пият кафе, за да обсъждат живота й. Но когато Дамя й заяви, че на нея би й пуснал винаги, само трябвало да си поиска, тя повече не издържа и се скри в своя кабинет, за да не го удари. Шегите на този човек винаги бяха едни и същи: ако попиташе дали може да му вземе вестника, Дамя й отговаряше, че може да му го вземе по всяко време; помолеше ли го да вкара някакви данни в компютъра, той казваше, че ще й го вкара без никакви проблеми: безкраен низ от тъпи шеги, на които Хуанхо не се противеше.
Клиентът одобри проекта на Андреа, ала нейните съдружници дори не си направиха труда да я поздравят с успеха. И така, точно в шест вечерта тя вече беше на "Пласа Реал", очаквайки Кармен да се появи, за да й каже, че я интересува само тя и че всичко останало е само време, което запълва с хиляди абсурдни неща, за да не умре от чакане, докато я види отново.
************

"Пласа Реал" беше толкова красива на свечеряване:
най-вълшебното кътче на града. Кармен хвана ръката й, помоли я да й прости, че се е държала като глупачка снощи и я попита дали все още са приятелки. Тогава Андреа кимна в знак на съгласие, но тя продължи да настоява: "Приятелки ли сме? Приятелки ли сме?" "Разбира се", отвърна тя. Тогава Кармен въздъхна с облекчение и заговори колко трудно й било да приеме, че харесва жените и че не била искрена с нея, когато й казвала, че си пада само по мъже. А после заразказва как Хуан й бил показал колко нежен можел да бъде понякога, макар че ласките му не били нищо, в сравнение с нейните. И че сега вече била способна да заяви без срам, че харесва жените.
Но след като отново я попита дали са приятелки и дали може докрай да разкрие душата си пред нея, Андреа усети, че започва да се разпада, страхувайки се от това, което Кармен възнамеряваше да каже. Тя обаче я остави да говори за приятелството, за нуждата й да се довери някому и за това колко разбираща и щедра е Андреа, докато в крайна сметка не млъкна и не се вторачи в нея в напрегнато очакване. Тогава тя я увери, че може да й има пълно доверие, защото вече й била дала достатъчно доказателства, че е изцяло нейна. А Кармен я помоли за помощ, защото искала да пробва и с други момичета, може би първо с Лаура. Всъщност тя не спомена нейното име, а само каза "онова момиче, с което бяхме снощи, онази, мургавата, с ка-рираното яке, как се казваше?" И й зададе около двеста въпроса с една покъртителна физиономия на невинност дали одобрява нейния избор, дали биха могли да го направят трите заедно, дали може да използва нейния апартамент, дали....
Андреа усети, че бавно започва да угасва от ревност и отговори с "да" на всичко, на което искаше да каже "не". Както винаги отговорите й бяха различни от нейните истински намерения. Тя каза "да", просто защото искаше да каже "не", а Кармен се усмихна, целуна я леко и пожела да идат у тях, защото изведнъж й се приискало да бъде с нея.
И цели три пъти правиха любов: на леглото- забързано, като че не им достига въздух или идва краят на света; във ваната- под хладката вода на душа, която сякаш никога нямаше да свърши, както вечността, с която би искала да я задържи до себе си; и на канапето в хола- след като Андреа се обади на Лаура. Каза й, че Кармен иска да я види, така че да измисли нещо и да дойде у тях на следващия ден следобед. Без Монтсе, разбира се. Лаура не каза, че ще дойде със сигурност, но по онзи кристален глас, който изчурулика от другия край на телефона, Андреа разбра, че тя ще се появи на срещата. Кармен и Лаура щяха да правят любов в нейната собствена къща.
Андреа не възприемаше любовта като собственост. Но да позволи на Кармен и дори да я улесни да се отдаде на друга жена, беше един нов начин да се остави да бъде притежавана, или самата тя да притежава. И си помисли, че ако ще става нещо, то по-добре е да се случи у тях, защото така би се чувствала поне малко по-близо до нея. Ревността на Андреа беше неизбежна, но това, което я измъчваше най-много в този момент беше въпросът, дали Кармен я обича или не. Тя не знаеше какви са нейните чувства и това болезнено съмнение се превърна в армия изгладнели термити, които бясно изяждаха нейните вътрешности, унищожавайки малкото твърдост, която й беше останала.
"Позволи ми да гледам!", най-сетне се осмели да й прошепне Андреа, задъхана на ръба на екстаза, докато двете правиха любов на дивана. Ала Кармен не се съгласи, защото на Лаура със сигурност нямало да й бъде приятно да я наблюдават. "Тогава после ще ми разкажеш всичко подробно!", помоли в крайна сметка тя, а Кармен се усмихна и я попита какво би спечелила, освен страдание. Тя обаче поклати глава и отвърна, че това ще я накара да се чувства като нейна съу-частничка и следователно като нейна истинска приятелка. И така, в крайна сметка Кармен прие и двете отново правиха любов. Господи, колко красива беше в този момент!, спомня си сега Андреа, докато стои на тротоара, съживявайки в своето съзнание онзи разговор, който никога не ще забрави.
Нощта е като шкаф, който прибира всички сънища и всички мечти. Андреа отново тръгва забързано напред и без да знае защо рисува в мислите си образа на Лаура. Тя добре знае защо Кармен избра точно нея: защото има дълги крака, сиви, леко късогледи очи и античната красота на гръцка богиня. Ако трябваше да търси някакви сравнения, за да я обрисува, Андреа би казала, че именно Лаура е вдъхновила филмовата студия "Уолт Дисни" за образа на Покахонтас от популярното анимационно филмче. Само дето за разлика от красивата индианка Лаура е доста по-слаба и има кестенява коса с изкуствени медни оттенъци. На нея не й пука, че гърдите й са малки, понякога дори се гордее с това. Тя гледа по един странен и любопитен начин, сякаш иска да види всяко нещо по два пъти, което кара околните да мислят, че се интересува от всичко, което я заобикаля, било то хора или предмети. Лаура е на двайсет и четири години и учи социология в университета "Bellatera". С Монтсе са от четири години, познават се от някакъв курс по пеене. Тя обича да я целуват, най-вече по врата, гърба и раменете. Устните й са като вендуза и като засмучат, могат да го правят с часове като безкраен механизъм. Монтсе я бе помолила да си обръсне пубиса и той бе станал малък и прозрачен, като сърце на слънчоглед. Въпреки че държи на връзката си с Монтсе поради своята необуздана младост, Лаура понякога си позволява някои сексуални авантюри: напълно осъзнати изневери, които не може да избегне, но които упорито прикрива, защото наистина я обича.
Монтсе е по-голяма. Възрастта не й личи, така че може да бъде както на трийсет и седем, така и на четиридесет и три, защото погледът й има способността да се мени според цвета на вечерта и усмивката на Лаура. Монтсе се грижи за нея като любовница, като по-голяма сестра, като майка. Тя е биолог в една фармацевтична лаборатория, където се опитва да изолира някакви нови вируси с една скучна компютърна програма. Единственото смислено нещо, което учени като нея биха могли да открият обаче е ваксина срещу Спин, което те не правят, за да продължат да се възползват от бизнеса със скъпите лекарства, забавящи развитието на тази кошмарна болест. Монтсе не обича да излиза вечер, предпочита да си седи в къщи с някоя книга на Сименон, да слуша класическа музика или да гледа филми по телевизията, докато, легнала в краката й, Лаура преглежда записките по статистика за предстоящите изпити. Монтсе се ужасява при мисълта, че може да й се наложи да започне нов живот без Лаура, въпреки че възрастта все още не й пречи да стори това. Чувства се добре в своето малко ъгълче щастие и предпочита завинаги да остане с нея. И макар да не приема възможността Лаура да я напусне, тя предпочита да бъде сигурна в нейните чести изневери, които винаги успява да разкрие. Монтсе позволява на своята любима тези кратки и невинни бягства, за да може сама да опознае света навън и да прецени дали има смисъл да излезе от нейната сянка.
Тя непрекъснато повтаряше, че е жертва на кризата на четирийсетте, от която вече страдали дори мъжете, а Андреа й казваше да не приказва глупости, съветвайки я да преодолее тези мрачни мисли с последната книга на Роса Монтеро. Монтсе обаче не обичаше друг да решава нейните собствени проблеми: самата тя е мрачна и надменна, а убежденията й са непоклатими. Смята, че през последните петнайсет години в испанското общество не са настъпили кой знае колко промени, макар че според Лаура това далеч не е така. И почти винаги е облечена в черно, не се интересува от облагите на войнстващата женственост, мрази козметиката и добре поддържаните фризури. Това обаче не й пречи да харесва женствения вид на Лаура като оръжие, с което тя прелъстява всички околни. Монтсе обича да я наблюдава как си мие косата, а после я суши с часове и неизменно обикаля магазините с нея, защото се възбужда от нейната младост, докато облича различни дрехи в пробните. Страда много повече, когато Лаура я напуска в сънищата, отколкото в реалността, където нейните безбройни авантюри просто идват и безвъзвратно си отиват. И само по начина, по който я чу да говори по телефона онзи следобед, разбра, че тя има среща с друга, и че тази друга беше Кармен. Защото знаеше, че тяхната игра от миналата вечер рано или късно щеше да ги отведе в леглото.
Монтсе беше длъжна да попречи между Лаура и Кармен да се породи нещо повече от моментно желание и тя вече имаше план как да стори това.
Като узна, че все пак среща ще има, Андреа си остави ключовете на Кармен, като на всичкото отгоре й се извини, че отдавна би трябвало да й извади дубликат. Каза й, че ще работи до късно в офиса и че ще стои там, докато не й се обади да се прибере, уверявайки я да не бърза, защото имала работа за цялата нощ. Лъжа. Кармен й се усмихна, за да й благодари за свободата, която й дава, но Андреа отвърна, че свободата си е нейна и че не би могла да й дава нищо, което не й принадлежи. Тогава Кармен пак се усмихна подкупва-що, целуна я по устните и по вкуса на тази целувка Андреа разбра, че тя се опитва да помоли за прошка.
"Защо трябваше да се извинява?", пита се Андреа. Та нали Кармен щеше да направи каквото иска, а това стигаше, за да бъдат и двете щастливи. Това обаче не беше съвсем така. През онзи тъжен и дълъг следобед, докато Кармен и Лаура въздишаха тежко, обладани от страст и си нашепваха незнайни лъжи зад гърба й, откривайки непознати пътища сред копринените гънки на своите тела, Андреа цялата се раздираше от ревност. Представяше си, че лежи на мястото на Лаура в леглото и като си спомняше за прекрасните мигове, които бе имала с Кармен, се опитваше да преодолее онова силно желание да избяга от измамата и да повърне. Ревността убива. Андреа желаеше само доброто на Кармен, а това което се случваше в момента наистина беше най-доброто нещо, което можеше да й даде. Та нали именно тя бе пожелала да стори това и Андреа просто трябваше да бъде доволна, че бе помогнала молбата й да се превърне в реалност. Ала едно нещо са думите, а съвсем друго чувствата. Това, което всъщност Андреа усещаше бе, че Кармен и Лаура откъсват от нея живи парчета кожа и плът, мускули и жили, фибри от нейната душа, в която имаше място само за нея, вдълбана в цялата й същност като религия, политическа догма, или начин на страдание. Кармен беше нейната природа и див фанатизъм. Андреа прекара цялата вечер, взирайки се в синия екран на компютъра пред себе си, на който не пишеше нищо, защото всичко ставаше в главата й, замаяна от объркани представи, че заедно споделят удоволствието, което й бе подарила. Господи, как я обичаше само! И по дяволите всичко! Защото онова, което стори, не беше проява на любов, а на егоизъм да я запази само за себе си. Андреа уважаваше решението на Кармен да бъде свободна единствено заради самата себе си, защото знаеше, че докато се чувства свободна и прави каквото си иска, тя никога не ще я изостави. Андреа все още беше валиумът в нейния живот, нейната петъчна вечер, скривалището, в което можеше да се промъкне винаги.
Онзи следобед времето сякаш беше спряло: никога досега часовникът не бе избутвал толкова бавно слънцето на запад. Минута след минута като каменни векове, изваяни с длето от тръни, Андреа стоеше, загледана в телефона и в неговото нямо мълчание съзираше едно незаслужено наказание, несправедлива отплата за нейната неразбрана щедрост: времето, което задъхано изтичаше между топлата пот на Кармен и Лаура и което толкова бавно вървеше за нея в онова напрегнато и отчаяно очакване. Четири, пет, шест, седем вечерта и тя започна да чувства как коремът й се тресе от гняв, несигурност и страх като риба, останала на сухо. Сякаш всеки момент сърцето й щеше да се пръсне, защото повече не можеше да чака, защото жестоките му удари бяха много по-силни от това, което тя можеше да понесе.
Преди да си тръгнат от работа, Елена и Мерсе, заинтригувани единствено от нейната разсеяност, я попитаха дали не се нуждае от нещо, макар че нито те, нито останалите два милиона жени в този град не можеха да й дадат дори една десета от това, от което се нуждаеше. Уж на шега Хуанхо я помоли да не се преработва толкова, за да не й изпуши главата, а Дамя влетя при нея в седем и двайсет и се учуди, че все още е там. Андреа опита да се оправдае, че работи над един проект, който отскоро й се въртял в главата, но той вместо да я остави на мира, я покани на кино, за да обсъдят нещата "на последния ред, където се мисли най-добре". След като го изгледа с отвращение, той се извини, уверявайки я, че с него наистина ще си прекара добре и я попита защо е така непреклонна при положение, че й предлага само едно приятно продължение на вечерта. "Ако беше поне малко по-мила...", въздъхна той и Андреа, на ръба на истерията и отчаянието го погледна право в очите и едва не изкрещя какво би станало "ако беше поне малко по-мила с него". "Какво щеше да стане, а?" Може би щяха да разпределят по-справедливо печалбите във фирмата, или пък щеше да взима най-добрите проекти. "А, а?..." Дали "ако беше малко по-мила с него" щеше да ходи на най-хубавите командировки и да отговаря за презентации-те в студиото. Гневът й беше толкова силен, че Дамя, без да знае какво да отговори, изкриви физиономията си в една престорена усмивка. Той се приближи до нея, опитвайки се да я погали по главата с огромната си потна и несигурна ръка и Андреа не се стърпя: тя присви тялото си като пума, за да избегне неприятния допир с него, изправи се и го изрита между краката толкова силно, че той безпомощно се сви от болка. Последваха груби псувни, които сякаш се удавиха в червенината на лицето и пулсиращите вени на врата му. Тя не помни нищо от това, което се случи после. Спомня си само онзи юмручен удар в челюстите, които все още я болят понякога. Когато отново дойде в съзнание, Андреа се намери седнала в креслото, болезнено подута пред ужасения поглед на Дамя, който я молеше да му прости и да не казва на никого, защото откачил и не знаел какво прави: бил глупак и щял да стори всичко за нея, само нищо да не се разчува.
Единственото нещо, което Андреа пожела, когато напълно дойде в съзнание, бе да разбере дали не са я търсили по телефона. Минаваше седем и половина, но Кармен все още не се беше обадила. На Дамя не можеше да стори нищо. Нищо. Искаше само да се обади тя. Нима искаше толкова много.
След като се увери, че Андреа няма да се обади в полицията, Дамя се отдръпна плахо от нея, като не преставаше да пита дали се чувства добре, продължавайки да я моли да не го издава. Кармен не се обаждаше...Каза му да се маха и той го направи, загледан в нея по начин, от който добре пролича колко злоба и малодушие се крие в душата на този човек. Ала точно в този момент физическото издевателство на това чудовище не я вълнуваше толкова, колкото непоносимото мълчание на телефона. Може би тя просто трябваше да бъде по-твърда и да подаде оплакване в полицията, но това означаваше да изпусне обаждането на Кармен. Ала нейните мисли бяха завладяни не от бруталното поведение на Дамя, а от отчайващата немота на телефона и от образа на Кармен: въздишаща гола в прегръдките на Лаура.
В крайна сметка Андреа не издържа и си тръгна. Нищо, че нямаше да чуе телефона като звънне, тя трябваше веднага да се махне от това противно място. И понеже още беше замаяна от удара, а брадичката я болеше силно, Андреа реши да отиде в болницата на Социално осигуряване, за да види дали няма фрактура и да й предпишат нещо за успокояване на болката. А в осем и половина тя вече седеше в кафенето срещу тях, от където наблюдаваше входната врата, очаквайки Лаура да си тръгне, за да се види отново Кармен.
От този ден насетне Андреа започна да се буди сутрин с мисълта как Кармен лежи изтощена до нея с неизбежната усмивка от едно изживяно удоволствие. И макар да се страхуваше, че бе навлязла прекалено вътре в нейната интимност, нощите й станаха малко по-спокойни, независимо че често се смущаваха от натрапчиви видения. Ала това й доставяше толкова голямо удоволствие, колкото и самото присъствие на Кармен край нея. Андреа все по-често започна да я вижда да се усмихва и това я правеше щастлива.
В известен смисъл на нея й харесваше мисълта, че една друга жена изживява същото, което самата тя беше изживяла, че изпитва удоволствието, което тя бе изпитвала с Кармен. Андреа искаше да разбере къде се беше случило всичко, за да може да си представи момента на срещата, целувките за поздрав, разсъблича-нето и шума от падащите дрехи на земята, развълнуваните им кореми... Пред нея беше образът на Кармен, отдадена на палавите пръсти на Лаура, наслаждаваща се на нейните умели и чувствени целувки...
Андреа знаеше, че това е само началото, че след Лаура щяха да се появят и други, ала беше готова да се примири с всичко, стига да можеше после и тя да изпита удоволствието, което Кармен беше изживяла: "Влез в мен, по-дълбоко, по-дълбоко...", щеше да повтаря Кармен. Сега, като си спомня всичко това, мислите на Андреа потичат като есенен дъжд и не могат да спрат. Лаура си тръгна в девет. Минута по-късно Андреа звънна по домофона отдолу, а Кармен й каза да побърза, защото имала добри новини.
Тя бе убедила Лаура трите заедно да правят любов и я попита дали би желала да пробват. Тогава Андреа й каза, че би сторила всичко, за да бъде с нея, дори и ако трябва да я поделя с друга. Уговорката беше за някой от следващите дни, най-вероятно за четвъртък, когато Лаура имала семинар по демоскопия, на който разбира се нямало да ходи.
Кармен беше така превъзбудена от случилото се този следобед, че дори беше забравила, че има съпруг и деца. Тя не забеляза червената подутина на лицето на Андреа и задъхано започна да говори, че вече ще излизат всеки петък и събота вечер, че трябва да се възползват от желанието на Лаура да се забавлява с тях, че някой ден ще прескочат до Мадрид, за да си направят купона трите..." И... знаеш ли какво ще ти кажа още?", каза най-накрая тя, използвайки цялата сериозност, на която беше способна: "Напускам Хуан. Идвам да живея с теб. Ама, какво по дяволите е станало с лицето ти? Изглеждаш ужасно. Сякаш някой ти е фраснал един по брадичката..."

И Андреа отново каза "не", когато всъщност искаше да каже "дано" и две хиляди години след Христа стените на всички храмове в Йерусалим сякаш се разтърсиха от тези нейни думи. В действителност тя не отговори с "не", а само попита какво възнамерява да прави с децата и дали няма да страда, ако не ги вижда всеки ден. Та нали нито един съд не би й поверил отговорността по тяхното отглеждане, след като самата тя ги е зарязала, за да заживее с една лесбийка. Тогава Кармен полудя и започна да крещи защо се отнася с нея така, след като я бе накарала да й повярва, че я обича, че за втори път прави всичко възможно да не живеят заедно, че й било дошло до гуша от нейните гадни номера и че в такъв случай се връща при Хуан и децата, за да си потърси някой друг, който наистина държи на нея. И преди да затръшне след себе си вратата й каза "майната ти", оставяйки в ушите на Андреа да отеква звука от глухия трясък на падащ ковчег, или от страшния тътен на стените на Йерусалимските храмове, които сякаш се бяха разтърсили. Главата й се завъртя, а убеждението, че Кармен всъщност има право, се загнезди в мислите й с болезнената убеденост, че този път наистина я губи, при това завинаги.
Онази нощ тишината крещеше с воплите на стотици слепи котки, които следят пътя на звездите от покрива на своя собствен свят, опустошен от гняв и самота: безпомощната самота от липса на любов и страх, че никога повече не ще чуе гласа й, че вече няма да я гали и да лежи до нея следобед. Защо любовта превръща разума в

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>