Нека няма лета без смеха ти, нито други усмивки в света, освен смеха на твоето тяло.
Кармен Морено
"Прелюдия към една мелодия за тялото"

Андреа допусна две големи грешки: като се предаде гола в обятията на мъж и като позволи на този мъж да я запознае с жена си. Сега тя размишлява върху всичко това, докато крачи забързано напред, раздирайки ледения вятър с чело и влажен поглед, провирайки се в пустата неделна нощ между уличните светлосенки на Барселона. Нощта е синя като самота, като полумрак:
едно тъмно синьо без блясък, срещу което кривите улични фенери залъгват сетивата и мамят, опитвайки се да превърнат нощта в ден и да осветят всичко наоколо. Ала те са само луни от метал и желязо, пепел и прах, пелерини от студена светлина, чиито лъчи не могат да проникнат до най-тъмните места на този град, убежище за най-самотните човешки твари. Нощта е като извехтял долап, пълен с неразгадани тайни. За Андреа, да преминеш през тази пуста нощ е като да пуснеш чешмата и да оставиш водата да измие всички страхливи мисли, които блестят и заслепяват през деня, като да забравиш кипналото мляко на котлона: тя не може да избяга от бликащите в нея признания, които така и не успя да изрече пред Кармен.
Андреа все още усеща една лека болка в гърдите, която трябва да продължи да изтръгва от себе си като с пинсети, бодил по бодил, сякаш е лежала върху тръни, сякаш е заспала под сянката на своите мисли. Миналото може да бъде заличено, може да бъде разкъсано на хиляди малки парчета, ала трудно може да бъде забравено. Миналото боли докато не почернее и не се превърне в пепел: огънят в камината го грабва, а вятърът разпилява прахта му по-натам от времето и самотата. Андреа я боли миналото. То така изгаря нейните спомени, че тя напразно се опитва да се помири с него, въпреки че при всеки нов изгрев на слънцето чертае с перото на своите мисли по един невидим кръст във въздуха. Започва да става студено. Андреа усеща студа с ръцете си, преди всичко с пръстите на ръцете си, които завира в джобовете на сините си дънки като малки животинки, нуждаещи се от закрила. За нея дънките са неизменно облекло, нещо като униформа. Лятото е останало далеч назад и все по-ясни стават очертанията на луната. Септемврийските дъждове вече са минали през плажовете на средиземноморието и небето отново започва да се прояснява: няма нито едно облаче, има само луна, една голяма кръгла луна е изострен профил. Небето е толкова чисто, че ледените мечове на въздуха направо могат да се видят. Едно из-мършавяло бездомно куче помирисва студа с влажна муцуна, поглежда луната и побягва с подвита опашка и безумен поглед да се скрие някъде, надвивайки глада и силната уплаха. Андреа също вижда студа по опакото на ръцете си, които са червени. Ала въпреки всичко, това са най-хубавите моменти на деня: тя излиза на разходка всяка вечер с изключение на петък и събота, защото не иска да вижда никого и не иска никой да я вижда. Дъждът, вятърът и самотата не я притесняват. Тя върви около десет километра по големите булеварди и по малките сумрачни улички, които се пресичат взаимно, образувайки един безкраен лабиринт, от който не винаги успява да излезе. Всъщност, Андреа все още не може да намери изхода от безбройните лабиринти, в които се е заплел нейният живот. Сега тя върви и си мисли, че наистина бе сгрешила, отваряйки вратите на своята душа на един напълно непознат, ала веднага си дава сметка, че всъщност не мисли за него, а за нея, за Кармен, и че нейната най-го-ляма грешка бе, че се остави да бъде заслепена от тъжния кехлибарен поглед на тази жена. Андреа вече знае, че бе сгрешила цели два пъти, но не съжалява. Жалко обаче, че не беше поне малко по-голяма и зряла, за да може по-добре да владее чувствата и да избегне своето сегашно състояние. Тя знае, че бе сгрешила и от това боли, но също така знае, че бе обичала истински и се утешава, че дори само това стига.
Неделя е, преваля полунощ и по улиците вече няма дори коли, чийто шум да й напомня за дните, когато въпреки непоносимия уличен грохот можеше да чуе как Кармен диша, облягайки глава върху развълнуваната й гръд. Може би трябваше да бъда малко по-сил-на, си мисли тя сега, без да откъсва поглед от земята. Само след миг обаче Андреа вдига глава и си казва без глас, че птиците нямат вина, за дето могат да летят. Кой би могъл да укори морето за неговите приливи и отливи, да обвини вятъра, че бясно вилнее из улицитевечер и да се сърди на снега, че затрупва покривите на най-слабите къщи на село? Чувствата не могат да бъдат съдени, си казва тя, природата не може да бъде виновна. Да обичаш не е грях, въпреки че толкова много хора са били наказвани именно заради това. И съжалява единствено, че Бог- при положение че го има- не е бил достатъчно съсредоточен в партията шах, която тя играе с живота, защото така много неща просто не биха й се случили.
Лицето на Андреа е като на малко момиче. Въпреки мъката, преживяна през последните няколко месеца и годините, които сякаш са се врязали в нея, нейното лице продължава да бъде като на малко русо ангелче с кристална кожа, къса чуплива коса и пъстри очи, които почервеняват всеки път преди от тях да рукне първата сълза. Андреа е само на двайсет и шест, ала върху паметта й като оловни наковални тежат векове от неразбиране и умора, и затова съвсем нормално дойде денят, в който тя не издържа и се предаде. Кармен й показа, че не бива да се чувства омърсена, научи я, че тайната на свободата се крие в това, да се разтопиш без страх в една душа на заем. Преди да срещне Кармен, Андреа живееше като в един безкраен фарс. В колежа се интересуваше само от момичета и нито веднъж не се загледа в някой свой съученик. От университета също няма спомени за момчета, вижда само едни неясни женски профили по чиновете, изрязани от нахлуващия през прозореца поток от светлина. А когато й казаха, че да желае други жени е грях, тя поиска да умре, преди отново да навлажни нощта със спомена за техните голи тела. Опита се да стори тъй, че нечистотата, която не знаеше как да измие от себе си, да не й попречи да бъде като всички останали момичета и да не я почерни, потапяйки я в безразличие и отчуждение- сякаш това е болест, или пък в тишина- като след произнесена без съд присъда. Ала най-сетне денят на просветлението настъпи: Андреа се запозна с Кармен и разбра, че докато може да обича, ще бъде наистина свободна и че любовта, макар и краткотрайна, е време за сливане на телата и душите във взаимната интимност на шепота или на един спотаен поглед.
Някога Андреа искаше да престане да харесва жените, защото непосилна за нея бе срамната тежест от това. И с наивността на дете си мислеше, че стига да пожелае нещо много силно и то непременно ще се сбъдне. Това обаче не беше така. Тя трябваше да престане да харесва жените, защото прекалено много облаци я следваха из лабиринтите на нейния тъжен живот:
казваха й, че е болна- забравена изгнила ябълка в хамбара след сезона за беритба; че има генетични отклонения- грешка и сбъркана природа- лъжа; клеймяха я, размахвайки й кръста- горяща факла, сочеща пътеките към Ада, че ранява с поквара и пороци праведните хора, каквито бяха всички други, освен самата нея. Години наред я бяха карали да се чувства мръсна и осакатена: да обича беше грях, а без любов не можеше да диша. Тогава Андреа пожела да престане да харесва жените и дори се опита да бъде с мъже: колко тъжно. Тя правеше всичко това с вярата на самотен моряк, взиращ се в дивите спазми на нощта сред морето, за да открие заветния фар, който да го отведе до брега на своето спасение. И се превърна в евтин метал в ръцете на дискотечните донжуани, които си играеха с нея като с разменна монета, като с бижу, като с ключовете за новото ВМ\У, което са си купили, или като с поредната щипка кокаин в ноздрите. Ала колкото повече опити правеше да бъде нормална, толкова по-горчиво й ставаше от отвращение. Ала тя не се отказваше, докато в крайна сметка паметта и не изличи дори и наи-да-лечните спомени от миналото. А после срещна Кармен и най-сетне се почувства наистина свободна.
Сега Андреа вече знае добре, че в любовта има едно единствено правило: да обичаш. И че да се влюбиш е много по-лесно, отколкото повечето хора си мислят. 
Андреа се опита да бъде различна, защото целият свят се бе обърнал срещу нея, а тя не можеше да устои на бурите, които я връхлитаха като низ от лоши новини, като верига с нагорещени до червено брънки. Нейната приятелка Марта най-ненадейно бе нарушила обета, скрепен с толкова много целувки и се бе залю-била с един наперен и висок като кипарис мъж, който току-що бе напуснал своя роден дом в Бонанова. След цели три години на съжителство, на Андреа не й остана нищо друго, освен през сълзи да я накара да избира между нея и онзи млад мъжага. И разбира се спечели той, както става винаги.
От мига, в който разбра каква е, баща й престана да говори с нея. И въпреки че майка й се опита да я подкрепи в този толкова труден момент на откровение, като дори на два пъти я заведе на психолог, това не можа да компенсира непоносимата тежест на отношението, което баща й имаше към нея. Момичетата често виждат своите бащи като много по-големи и силни, отколкото са в действителност и не могат да се преборят с тази си заблуда до мига, в който не си вземат последно сбогом с тях. Едва тогава те престават да благоговеят пред измамното величие на баща си и го зао-бичват в носталгията на голямата загуба такъв, какъвто всъщност той е бил преди смъртта си: едно най-обикновено човешко същество, изтъкано от качества и недостатъци. Андреа се задушаваше от мъртвите очи на баща си, които безмълвно се забиваха в нея като упрек и присъда. В работата бе принудена да се преструва, за да се отнасят с нея така, както заслужава всяка една жена. Андреа просто нямаше право да бъде такава, каквато е, защото и без друго нейните колеги не можеха да си обяснят причините за самотата, която очевидно я измъчваше. Веднъж дори дочу някакви саркастични подмятания, че била забелязана на място, където не би трябвало да бъде, при това в компанията на една твърде неподходяща персона. А след като попадна на онзи разговор между Мерсе и Елена, двете секретарки, че една тяхна обща позната се била забъркала с друга жена ("каква гадост, моля ти се!"), а малко по-късно чу как в съседния кабинет нейните съдружници Хуанхо и Дамя шумно обсъждаха факта, че били присъствали на полов акт между две жени (на въпроса на Хуанхо дали би преспал с лесбийка, Дамя отговори, че по-скоро би предпочел да опъне някоя курва, защото тя поне щяла да бъде истинска жена ("С лесбийка? Я, не се ебавай!"), Андреа разбра, че по никакъв начин не може да си позволи да бъде разкрита и че трябва да продължи се преструва.
Ето защо случайната поява на Хуан в нейния живот й се стори като онзи спасителен пристан, за който мечтае всеки удавник в морската буря.
Андреа блуждае сама из пустите сини нощи на Барселона, съживявайки в мислите си спомени, които галят душата, или пък безпощадно драскат лицето й със сълзи. Тя харесва тези самотни разходки в тъмното, защото така се вглъбява в себе си истински, наслаждавайки се на миналото, като на някоя картина на Боско: "Градината на удоволствията" например, която колкото и да съзерцаваш, винаги остава недоразгадана. Андреа крачи забързано напред, съживявайки моменти и усещания, преживени заедно с Кармен, за да не се поддаде на изкушението отново да тръгне да я търси, за да убеди паметта си, че тя не съществува вече и че няма никакъв смисъл да я открива. Миналото е добро такова, каквото е: да се опитва да го превърне в настояще или, още по-лошо, в бъдеще, би било грешка. Андреа научи това от силата, с която впиваше нокти в пясъка през последните месеци. 
Когато беше на седемнайсет майка й не преставаше да се моли "тези нейни странности" да минат колкото се може по-бързо. В усилията си да я приобщи към "нормалния свят" тя дори стигна дотам, че уж на шега започна да я предупреждава да внимава да не забременее от алчните погледи на момчетата по улиците, подмятайки й идеята да си хване най-после някое гадже, за да види какво е да бъдеш с мъж. Баща й престана да я гледа в лицето, защото се срамуваше от нея. А когато Марта я заряза в името на един глупав брак по сметка, Андреа наистина се почувства безсилна пред своята предопределеност, която ставаше все по-бурна и ожесточена. И точно тогава тя съзря в Хуан онзи спасителен пристан, към който се стреми удавникът в бурята и заплува към него, без да мисли дали това е грешка, заради която някой ден ще съжалява. "Състоянието, в което любовта се ражда е прозрение, като на пророка Мойсей, комуто бе позволено само да види отдалеч обетованата земя, но никога да не я достигне", пише Алберони. И цял месец и тринайсет дни Хуан бе нейната обетована земя.
И друг път Андреа го беше правила с мъж, но сега наистина щеше да бъде за последно. Тя много добре знаеше от какво точно има нужда и какви са нейните истински чувства. Случаят обаче й се стори толкова добър, че дори за миг не се поколеба да рискува и види какъв плод ще й даде една сериозна връзка с този мъж, който се бе появил съвсем случайно като морски фар, като късмет, или като любовта на някоя жена. Хуан се оказа грешка: разбра го после. Преди това обаче Андреа повярва, че той е едно от онези три желания, които добрият дух от бутилката би изпълнил специално за нея. Толкова нежен и толкова различен от всички останали, Хуан се отнесе с Андреа сякаш не беше жена и това й хареса. За първи път тя срещаше мъж, който не бързаше да я вкара в леглото и който не си даваше труд да изглежда страхотен, за да я впечатли. Бяха само двама: той и тя. И нямаше нужда от обещания и празни поетични излияния. Прекараха целия следобед заедно, спокойно разнищиха нощта и бавно разсъблякоха телата си без излишен срам и притеснение. Хуан не се интересуваше дали тя ще забележи неговото физическо несъвършенство, Андреа не се срамуваше, че носи мъжки слипове и че има стрий по бедрата.
Тя бе истинска жена, макар че твърде малко хора го признаваха. Хуан беше едно предизвикателство, което Андреа се почувства длъжна да приеме: и ако някой ден се влюбеше отново, то би могло да бъде именно в него. Той бе облогът, който Андреа сключи сама със себе си и с околните, един отчаян опит да се превъзмогне. Много скоро обаче тази тъй натрапчива идея увехна като незабравка през януари: Хуан се оказа грешка. Той я представи на Кармен, своята жена, и небето се обърна, изливайки върху нея дъжд от падащи звезди, за да удави единственото нещо, което й оставаше: решението повече да не обича никого- нито мъж, нито дори жена. И точно когато нейната истинска природа се събуди, след като напразно се бе опитвала да я задуши, животът й бавно започна да гасне.
Андреа се запозна с Хуан в офиса на Серхи Коси Пиментал, докато двамата работеха върху телевизионната реклама на "Бристел & Ко". Хуан бе измислил една история от двайсет секунди, от които шестнайсет щяха да се направят на компютър, а останалите четири в едно голо студио без декор: осветено бяло пространство, в което някаква балерина щеше да направи няколко пируета. Като дизайнер Андреа трябваше да подготви основния фон на студиото: най-простото нещо, което някога й бяха възлагали, работа, която би могъл да свърши всеки друг, дори и със затворени очи. Хуан обаче настоя именно Андреа да се заеме с тази задача и толкова нежно погали врата й с поглед в полумрака, че тя наистина се поласка и склони: един нежен, мек и закачлив поглед, като целувката на девственица. Серхи Коси Пиментал ги остави да уточнят насаме всички подробности около светлината в студиото и тогава Хуан я докосна по ръката, за да вземе молива, заплетен в нейните пръсти, а в паметта й отново изплува онази безплодна идея, която й открадна дори съня, че все още би могла да се спаси. Да се спаси. Но от кого?, се пита сега Андреа и си отговаря: от самата себе си. И всичко в нея започва да се бунтува.
Хуан бе нейната първа грешка. Тя си помисли, че може би с него ще преживее онова, което би получила от ласките на някоя жена и реши да опита. Защото след всеки опит да преспи с мъж, в нея винаги оставаше едно усещане за дива бруталност, от което не можеше да се освободи. Андреа си помисли, че с Хуан това няма да бъде така и към любопитството, което я изгаряше отвътре като аргумент прибави старостта, умората и чувството за самота, от които толкова много се страхуваше.
Още от първия миг Андреа разбра, че той е женен и че цялата инициатива трябва да бъде нейна. Вечеряха няколко пъти заедно: той й разказа за своите идеи в рекламата, за заледените канали на Амстердам през зимата и за синевата на морската шир край Калвия, а тя за романите на Жанет Уинтерсън, за верността и изневярата и за едно малко магазинче между улиците "Пикадили" и "Бъркли", където влюбените все още можели да се целуват тайно в пробните. А накрая потанцуваха в жълтия бар до площад "Лесепс".
И един спокоен и дъждовен следобед Андреа за първи път се осмели да го покани на гости в своя апартамент на улица "Балмес", където той се съблече толкова бавно, че тя за миг си помисли, че на него изобщо не му е до тези неща. Хуан облегна глава на дясното й рамо и за малко да заспи, рецитирайки някакви непознати за нея стихове на Хил де Биедма, които изобщо не й се сториха красиви. Този поет никога не я бе вълнувал, както впрочем и всички останали стихоплетци от неговото маниерно поколение. Андреа харесваше само Марта, Ана Белен, Ариадна Хил и Шарън Стоун: каква болка в слабините, за Бога, каква тръпка! А после, сякаш се бои да я докосне, за да не изгори нежната й кожа, Хуан започна да я гали толкова нежно и търпеливо, че в крайна сметка успя да учести нейното дишане, без дори да знае дали ще се гмурне в морето на страстта или не. Сега й става неприятно, като си спомня всичко това, отброявайки една по една минутите на тази нощ като затворник, който зачерква дните до своето излизане на свобода. Тогава обаче дишането й наистина запрепуска като обезумял жребец, сърцето й се разлюля като внезапен земетръс, а погледът й притъмня като буреносен облак. Андреа не обича да си спомня онези толкова далечни дни: твърде много неща се случиха от тогава. Ала миналото трудно се забравя: то може да заблуждава, както прави настоящето или бъдещето, но никога не може да излъже.
Всъщност, онова, което двамата с Хуан успяха да изживеят заедно, беше нещо толкова нежно, дискретно и красиво като любовта между две жени. Андреа не получи оргазъм, просто защото не пожела да стигне до края. Тя обаче изцяло се отдаде на това усещане малко по-късно, в банята, докато си представяше шията, гърба и бедрата на Марта: Андреа започна да се гали нежно и не след дълго удоволствието се разля по цялото й тяло. Хуан все още не се бе превърнал в грешка, той бе само една надежда, зрителна измама, отражение в огледалото, измислица. Ето защо Андреа прекара с него цял един месец и тринайсет дни.
Докато работеха по проекта за онази телевизионна реклама те се гледаха така настойчиво, че очите им едва не се похабиха от толкова много взиране. Андреа разсъждаваше върху това, което се случва късно вечер, когато всичко наоколо ставаше синьо като самота, като полумрак, ала не можеше да разбере какво всъщност става. Хуан не беше човекът, който щеше да я понесе на ръце през лабиринтите на този живот, но все пак тя се държеше с него, както би се държала с някое момиче, или пък с някое момче: не знаеше точно как. И колкото и да преобръщаше в главата си всички тези мисли, Андреа не можеше да си даде никакъв смислен отговор на въпроса, който я вълнуваше. По облените в синя нощна светлина стени на спалнята пробягваше образа на Хуан, нарисуван в нейното съзнание и тя настръхваше само при мисълта за неговата бяла и суха кожа, за храсталаците от косми, покриващи цялото му тяло като бурени в девствената селва и за онази надменна пепелянка между краката, която винаги стоеше изправена нащрек. Ако притиснеш тила на тази змия с пръчка, тя застива в неподвижна поза, нещо, което използват факирите, за да впечатляват своята публиката. Застанала в тази неподвижна поза, пепелянката изглежда така сякаш е изпаднала в ерекция. Мисълта за Хуан не й харесваше. Видеше ли го обаче Андреа не можеше да откъсне очите си от него:
усмивката му беше много по-привлекателна от бедрата на танцуваща бразилка, която сякаш се разтапя в мед, папая и страст. За месец и половина те пет пъти правиха любов, макар че още от самото начало Андреа вече знаеше, че няма да му даде ключа от своите истински желания и че с него никога няма да плува в морето от рози, които разцъфват само от ласките на любимата жена. И така, една забързана вечер, в която той трябваше да се прибира у дома и нямаше време дори да се качи до горе с нея, седнали в спрялата пред входната врата кола, скрити зад мръсните и опръска-ни от сълзите на 

                                                                                                                           Продължение >>>>>