Лесбийките - не може да ни няма

"Кой от нас принадлежи само на един пол? В мен понякога съществуват и мъж и жена...";

"... вярвайки изключително в непреходната ценност на любовта, се отказвам да разбера така наречените нормални хора, които са убедени, че мъжът е длъжен да обича само жена, а жената - мъж. Но ако това е така, то къде тогава са духът, личността, ума? Нима любовта в действителност означава само влечение към физическото тяло? Убедена съм, че в повечето случаи това обяснява факта, че на "нормалните" хора, по правило, е дадено по-малко вдъхновение, художникът в тях е мъртъв, чувствата им са по-притъпени сравнени с чувствата на хората "полутон". Като цяло, те са земни и толкова загрижени за физическата обвивка, че не виждат по-далеч от външното различие между мъжът и жената."

Тези думи принадлежат на испанката Мерседес де Акоста, поетеса, драматург и сценарист, любовница на която са били Грета Гарбо, Марлен Дитрих, Айсидора Дънкан, знаменитата руска актриса Алла Назимова и още много блестящи жени от това време. Същото време, когато у нас в съзнанието на момичета и момчета набиваха грубо клеймо, белег, който продължава да се предава по наследство. "Всичко синьо в мен е белязано от нажежено желязо. Забраната е заложена в душата ми." **Психологическата забрана действа и отслабва природния зов на душа и тяло, опитва се да създаде вътрешен свят, всеки път отново - от нищото. Защото забраненото притежава свойството, да се смята за неосъществимо.

В страничния наблюдател се създава впечатление, че лесбийки у нас няма. А те и не бързат да доказват обратното, за разлика от гейовете, от които не пречи да вземем пример. Опитайте да отидете в широко рекламирана "розова" дискотека и потърсете с поглед нетрадиционна влюбена двойка. Еднакво безполезно като да търсите през деня с огън или вечер с джобно фенерче. В интерес на истината, когато аз навремето посещавах такива тематични мероприятия или заведения, първо търсех сродна душа и ужасно ме подтискаше пълното отсъствие на такива и присъствие на съвсем други. Вече си мислех, че "няма никой". Заблуждението ми се разсея, когато за много кратко време, по-често случайно, се запознах с невероятно количество жени, обичащи жени. Никоя от тях не се отличаваше по отношение инициативност в открито самоопределение. Излишъкът вялост, ненужната на никой покорност стават причина за тягостни, блудкави хетеросексуални връзки. Безволието пречи да се превъзмогнат усвоените щампи на поведение, да се повярва в необоримостта на природата и в това, което тя ти е ДАРИЛА. Силните, свободните духом жени, способни не само на здраво възприемане на особеностите си, но и на активна дейност в това направление, са единици. В Одеса дори не познавам нито една. Не е странно, че почти не се споменава за нас.
На мен ми провървя да не остана равнодушна към безценното богатство на собствения си свят и да го събера в едно със света отвън. Най-красивият образ на лесбийска любов намерих, разлиствайки енциклопедия за сюрреализма, в горещата картина на Поля Делвокс "Лято" и в завладяващия шедьовър на Белмер "Две приятелки". Поезията на тази тема е за съвършенно отделен разговор. Всичко започнало със Сафо. От тогава е изписано безкрайно море от лесбийски стихове - от които само капки са попаднали в печата, за да се разпространят: може би благодарение на пределната завоалираност. Мога да кажа, например, че у всяка моя "розова" позната има по няколко посвещения на любимата. Впрочем, няколко такива копия, с които разполагам, са удивително добри.
Какво да се каже за златния литературен фонд, в който без усилие може да срещнете тематични мотиви.
В стихосбирката на Н. Г. Гумилева "Чуждо небе" има стихотворение "Жестоки", в което красотата и недосегаемостта на питомниците на Лесбос са описани с тържествено преклонение. Дълбоко разбираеми и живописно изискани страсти пълнят стиховете на Поля Верлен "На балкона", "Приятелка" "Сафо". Сам жрец и жертва на еднополовата любов, поета се възхищава на приятелки и ги възпява с изящни стихове - като звън на вълшебно звънче:
.... Две млади жени стоят и мечтаят
Двойка, смееща се над "натуралните" двойки...
Съвременните проблясъци на лесбийския свят допълват колекцията. Съществува значително количество филми - май само западни. Най-качественият и най-известен е "Bound" с великолепните Дженифър Тили и Джина Гершън в главните роли. И замислено, и изиграно много впечатляващо. Няколко неудачни подражания последваха този филм.

Да отбележим и оригиналното творчество на знаменитата канадска певица и лесбийка k. d. Lang. Тя пише трогателни текстове и божествена музика към тях. Слушала съм само един нейн албум - "Инженю".
Мимоходом ще отбележа - предупреждавам всяка недружелюбна мисъл: не говоря за това, което може да се интерпретира от "необходимата" страна с голяма доза превзетост и натиск, нищо не изопачавам, както правят понякога най- предприемчивите от моите съмишленици. Ако се придържах към такава техника, материала щеше да стане доста обемен, но всяка идея щеше да бъде убита от смесицата с ненужна информация. Аз говоря и искам да говоря само за достойното. Евтини продукти на лесбийска тема, еротични фотожурнали, извратена порнография могат да заинтересуват мъжкия пол и сибаритските жени, но ни най-малко пиша за тях. Пиша за тези, които са различно-чувстващи, като мен. Не може да не спомена най-общодостъпния, всепроникващ и обикновен източник на лесбийски - сигнали - а именно, разцъфтяващия руски поп. Той дори е по-показателен по отношение на игнориращата статистика, в сравнение с англоезичния. Пилигримите са принудени да се усамотят - и обратно, "двойки, смеещи се над "натуралните двойки" - имат нарастващи възможности за съставяне на тематична фонотека. Основни там ще бъдат, разбира се, откровенията на Ева ("Гости от бъдещето"). Но и в общия поток може да се уловят такива хипнотични мелосказания като "Ту-ту-ту, на-на-на" Лолита от "Академия" ("С теб, моя звезда...") и такива нежни, неочаквани като "Ти си мой син" на Алла Борисовна. Наистина, не се опитвам да вадя някакви далечни изводи - певица, по същество актриса и тези единични нетрадиционализми, по-скоро, са само талантлив принос за актуалността на проблема. Приятно ми е да отбележа: съавтор на текста за песента "Ти си мой син" е самата Алла, което в крайна сметка свидетелства разбиране на нашите сестри и не може да не събуди в сестрите искренни симпатии.
Всичко казано ми позволява да направя скромния извод, че ние си съществуваме. Толкова сме много, че бихме могли да заселим отделен континент. Но да мълчим и да се крием, ще се отучим не по-рано от XXІ век.