|
Ето, че отново цялата земя се заля в златни цветове. Тъжна или лъчезарна, сгушена в собствените си мисли тихо, на пръсти дойде есента. Пристигна със замах – горда, весело отметнала назад глава, подканяща към...спомени.
Защо винаги, всяка есен така ни връща някъде назад в нас самите?!
И дали някога ще намерим нещо там?!
А всъщност търсим ли отговори...
Има утрини, в които се разхождаш в лабиринта на мислите си и искаш да можеш да изтриеш някой щрихи от цялата картина. Пропуснати думи и погледи се забиват в съзнанието ти, неизказани изповеди към хора, с които така или иначе се разминаваш.
Вървях натам и тази сутрин. Бавно, по огряната в златно пътека на всички минали утрини.
Вървях, а в ръцете ми пулсираше нейната ръка... спомена за нейната ръка. Малка, сгушена в мен, наивно чиста и доверчиво примамваща. Така вървяхме заедно няколко откъснати, откраднати утрини – там край мокрия пясък и морето се впиваше в краката и ни и сякаш ни караше да обещаем, че този миг ще е вечност. А ние знаехме, че не ни е писано.
 Аз поне го усещах...някъде много дълбоко в себе си. Тя не искаше да си го признае. Тя по принцип е такава – отказва да си признае, да види очевидните неща. Просто сляпо вярва, че Този път ще е различно, като в отделна реалност. И то наистина бе такова. Там на плажа, в едно като че ли забравено от Бога място, където единствената ни компания бяха само ветровете – това наистина бе отделна реалност.
Вървяхме така няколко дни... Разказвахме си какво сме правили докато се срещнем, смяхме се на всички невероятни случайности, които са можели да ни срещнат досега, учудвахме се на простотата и съвършенството около нас, в нас....
Беше приказно...Беше истинско...Беше кратко...По дяволите, колко кратко беше!
Нощем, когато вечерта идваше от хоризонта яхнала вятъра, когато от листата на дървета капеше омайния аромат на нежност и желание, когато във въздуха се вихреха огньове искрящи от очите и телата ни... нощем потъвахме една в друга. С безумна страст, като за последно. Сливахме се в мислите си, в целувките си, разбивахме се в морската пяна и тихо заспивахме с първите лъчи.
Беше приказно...Беше ли истинско?
Защо знаех, че ще свърши? Укещах го – оная тръпчиво горчива бучка, която винаги в такива ситуации се заклещва в гърлото ти и не можеш да я изгониш, да я изплюеш, да я забравиш. Тя не ти пречи, не се натрапва, просто е там.
Знаех, защото идвахме от различни светове. Защото бяхме извървели различни пътища, докато се срещнем. А отдавна не бяхме луди и млади момичета, които с усмивка да заплюят света около себе си, да се хванат за ръце и да продължат смело напред. Много отдавна бяхме се превърнали в жени, опитали всяка сълза, всяка болка, преглънтали срещи и раздели, претръпнали към илюзии.
Там – в реалния свят ни чакаха съществуващите порядки, стандарти, изисквания и рамки. Те бяха там, защото ние си ги бяхме изградили сами през всичките тези години. Непоклатими, студени, но...сигурни.
Естествено, че мечтаехме...искахме...
Един ден лъчите на слънцето огряха нашият малък свят, а ние не заспивахме. Стояхме вкопчени една в друга. Сякаш чакахме нещо да се случи.
После тихо станахме и всяка хвана своя автобус от една прашна автогара напомняща за оня реалния свят със сигурността и отговорностите. Два автобуса – единият тръгна на север, другият на юг. И сълзи...много сълзи. Някой преглътнахме, други не можахме да спрем. Мълчание...
Върнах се в моя ден. Забързан и луд. Смеех се с моите приятели. Мислех за нея, много мислех за нея. Веднъж я срещнах случайно. И...гръм! Магията я нямаше!
Тя беше останала там на мокрия пясък. Сега разбрах какво е искала да ми каже оная заседнала бучка в гърлото ми – ние не можехме, не ни беше писано да сме заедно. Може би сами продължавахме да си налагаме ограничения. Може би не бяхме готови да се изправим пред целия свят и гордо да поемем кръста на връзката си, може би аз се страхувах повече, може би не мислех, че е възможно, може би....Има ли знаечение ?!
За кого ?! За нея?
Тя вярваше! Много, силно и истински...
Има утрини, в които се разхождам в лабиринта на мислите си и искам да можех да изтрия някой щрихи от цялата картина. Тази сутрин е такава – златна, топла, зареяна някъде в мен. Какво искам да изтрия? Страхът. Несигурността. Невъзможността да счупя рамките...
Има утрини, в които просто затварям очи и благодаря на ветровете, че ми донесоха целувката на една прекрасна жена, че ми подариха усещането...
Има такива златни, есенни утрини. август
2004г.
Copyright © 2001-2006 Bg-lesbian - Всички права
запазени |
