|
По принцип жените са по-емоционални, по-интуитивни, по-чувствителни, по-истински, по-сложно устроени, по-.....
Една връзка сама по себе си е доста сложна комбинация от думи, жестове, чувства – изказани и неизказани. Показани и непоказани. Осъзнати и неосъзнати. Всяка една връзка. С какво тогава връзката между две жени е по-особена?!
Не, не за пред обществото. То, обществото наистина вече е свикнало с всичко...
По-особена е сама по себе си.
Някак си по-сложна.
Жената е сноп от емоции, които по съвсем друг и различен, особен начин рефлектират на всичко наоколо.
Една любов в основата си има много голяма доза приятелство. Доверие, осъзната необходимост. Между две жени това става естествено. Нормално.
И все пак тяхната връзка е сложна. Или поне по-сложна...
Започваме от флирта. Погледи, които се преплитат между кичури коса, между вдигнати за наздравица чаши, между две едва докосващи се рамена.
 Усмивки пуснати във времето и пространството, между две думи, между две крачки, между два песни долитащи от някъде. Докосвания уж случайни, но преднамерени, уж неволни, но съвсем осъзнати. Флирт, който кара въздуха да пулсира. Сигнали, които разрушават правилата и нормите. Обесмислящи категоризациите.
Как реагираме на това, когато се случи за първи път?!
Паника, страх. Първата мисъл е „Не е възможно!”, „Нормално ли е?!”. Стомахът се свива на топка. Ръцете не са под контрол. Емоциите се завъртат като тайфун около теб....И те е страх. Страх те е, че няма да те разберат. Страх те е, че ще останеш сама с чувството на отритнатост и пустош в самата теб. Докато пулсът ти се учести толкова много и толкова силно, че емоцията и желанието съвсем простичко се изтръгнат от теб и политат точно натам, накъдето искаш.
Объркани и безпомощни сме, когато се случи на 18г. Започваме да се чудим, да се определяме, да търсим себе и да откриваме потвърждения и отрицания на всяка мисъл и чувство. На 18г. животът е в толкова контрастни и ярки цветове. Много розов, много бял, много черен и много жълт. Но никога, никога не е сив или в нюанси на жълтото, червеното или синьото. Той е като кардиограма – твоята схема на сензитимност. На 18г. не казваш „Може би!”, „Евентуално!”, на 18г. искаш всичко и то сега...или се отричаш от всичко – веднага и категорично. Луташ се, смееш се плачеш, сама със себе си.....Обичаш като за последно, а всъщност това е просто началото.
Какво правиш обаче, когато тайфунът се завърти около теб на 30 или 35г. ? Къде ще захвърлиш нормите, правилата, навиците и натрупваните със времето цели?! В кой точно шкаф ще затвориш онези планове за хубав и уютен дом, три деца, куче и мъж, който да те ухажва винаги, никога да не ти се сърди и мрънка, да ти е приятел, любовник, съпруг.... Да живее Даниел Стийл! Представи нахвърлени, налагани, непозволяващи алтернатива. Да, обаче – не. Изведнъж на 30г. тази картинка изчезва със вятъра сякаш е глухарче – само объркало мястото си. Искаш го, но цялото ти същество осъзнава, че не става. Не си пригодена за този стандарт. Не си в тази рамка. Няма да имаш този дом, този съпруг, тези деца. Няма да може родителите ти да се радват и хвалят пред съседи и колеги с твоето преуспяващо семейство. Просто не си устроена така.
Очите ти търсят женски очи.
Устните ти копнеят на женски устни.
В тъмното нощем ръцете ти искат да погалят женски гърди.... „две малки, бели преспи сняг - навени в оня таен кът”.
Знаеш го, искаш го, търсиш го, чакаш го...онова тръпчивото усещане за пълнота. За цялост, за комфорт и нирвана. Много внимателно започваш да стъпваш. Оглеждаш се, страхуваш се може би малко, но просто вървиш натам...където очакваш да го намериш. И то изведнъж се случва!
Един ден очите ти спират в други очи. Устните ти пресъхват и всичко, което си мислила, че държиш под контрол изчезва.
Тайфунът се вихри и ти си в „окото на бурята”.
В началото всичко върви невероятно красиво и чисто, приятелско и пълно с доверие и откровенност. Опознавате телата и душите си. Ставате повече от близки, стремите се към една завършеност и пълнота. Премълчавате лошите мисли. Творите само усмивки и...
единственото, което си в състояние да усетиш е песента на птиците. Не чуваш клаксоните на забързаните коли, не виждат тъжните лица на хората около себе си, не обръщаш внимание на всичките си приятели, които много толерантно се опитват да ти кажат, че те разбират, но все пак.... Все пак помисли, все пак ти имаш друг живот, все пак ти не си такъв човек, все пак как си въобразяваш, че ще живееш от тук нататък, все пак.....
И понеже сте жени, именно защото сте жени и защото сте изтъкани от стръкчета нежност и чувственост, точно като пулсиращ сапунен мехур вашата сигурна и прекрасно красива връзка започва да се деформира от натискът на
 обстоятелства и ситуации. От кръгъл и перфектен става продълговат и различен. Светлината си прави лоши шеги с него и той се облива в различни цветове. Започва да трепери под най-малкия порив на вятъра.
А вътре? Вътре започват въпросите, съмненията, сълзите, обясненията, обещанията. Тъмната маска на съмнения и ревност. Неистовото желание да не останеш сам. Да не би наистина хората да са прави?! Как ще живеете? Докога? Разбира се чувала си за една, две щастливи двойки. Сещаш се и за онова момиче, което не се притеснява и обявява връзката си пред целия свят и май ще си имат дете...Смели са тези момичета. Но пък сигурно те нямат такива проблеми. Сигурно просто техния живот е друг и различен. Сигурно, може би, най-вероятно, абсолютно и безспорно твоята ситуация е единствена по рода си. Точно затова ти не можеш да направиш компромис, да заявиш гордо пред приятели и роднини, колеги и познати. Не можеш да извикаш пред целия свят – аз обичам жена и това е толкова хубаво! А колко лесно щеше да ти бъде ако сега си на 18г.......
Тогава без да се усетиш започваш да деформираш сама сапунения мехур. Не разбираш, че вместо да го опазиш ти го застрашаваш от спукване – а този вид балони не може да бъде закърпен...Не забелязваш.
Най-вероятно първото, което казваш е някакви оправдания, че търсиш себе си....Господи, колко прозаично, ако на теб ти го кажат ще повярваш ли наистина?! Вече пълнотата не е пълна. Вече има страхове и истината не е точно истина. Вече съвсем ясно в съзнанието ти се забиват думите на приятелите ти – все пак, все пак.....
Гръм! Скандал! Сълзи! Обидни думи! Тръшване на врата! Сълзи...много сълзи! Празнота!!!
Търсиш като слепец онези ръце, онези устни....
Празнота!
Ти ще започнеш, ти трябва да започнеш отново живота си. Всъщност това беше само случка, нали?! Да, по-скоро опит. Но те са прави – все пак, все пак.....
Много решително се впускаш отново към стереотипа на оня дом, с кучето децата и съпругът. Прочиташ естествено и последния роман на Даниел Стийл! Може би даже ще започнеш отново да излизаш с онези приятелки....
Хаос!
Заспиваш в мъжки прегръдки, блъскаш се в мъжки реакции и думи.
Хаос! Твоята вибрираща емоция реагира негативно. Страхуваш се отново...
А помниш ли онези устни?! Не можеш да ги забравиш нали?! И смехът беше различен, и разговорите бяха различни и пълнотата караше светът на вибрира от щастие.
.............................................
Да, жените са по-емоционални, по-интуитивни, по-чувствителни, по-истински, по-сложно устроени....Затова нека приемаме простичко тези сложни неща, нека не ги слагаме в онези другите рамки, нека не чуваме думите „все пак, все пак....”. Всичко може да бъде толкова просто – само трябва да погледнем в огледалото и да приемем всичко просто и ясно. Без да търсим въпроси, отговори, обещания и алтернативи. Светът е просто устроен. Винаги ще има жени, които ще се вместят в онази картинка с децата, кучето и съпругът. Сигурно обаче, трябва да има и друга картинка – друг дом, с две жени, а защо не и дете. Е, може би не всички ще са благосклонни към тази картина, може би дори ще се срамуват, че знаят за нея....
Но нали ти ще си щастлива със себе си?! Нали вечер, след залез слънце ще се ти е уютно и топло и хубаво – не със света, а с онази пълнота...твоята....
Толкова простички неща създават щастието......
Нали?! юни
2004г.
Copyright © 2001-2006 Bg-lesbian - Всички права
запазени |
